Охрид, Външната крепост / Ohrid, The outer fortress
Най-старото име на Охрид според сведението на Скилица-Кедрин е Диасерит, а след това по името на езерото и градът започнал да се нарича Лихнида.Селището се развило в елинистичната епоха, като първоначално то било само на западния рид, а на източния бил некрополът. След завземането на града от римляните, той е благоустроен, като в него са изградени театър, храм на Изида и други обществени постройки.
През ранновизантийската епоха Лихнида станала седалище на епископ подчинен на митрополита на нови Епир. Градът достигнал площ около 8-10ха, а акрополът на мястото на сегашната Горна крепост бил около 1 ха. От този период са проучените храмове в района на Плаошник. До момента са установени 8, като археологическите проучвания там продължават. Най-големият храм е с поликонхиална основа и богата подова мозаечна украса. През 343г. епископът на Лихнида Дионисий взел участие в Църковния събор в Сердика. Варварските нашествия всели смут в живота на империята. През 479г. вестготския вожд Теодорик нападнал града, но не успял да го превземе. В града била съсредоточена имперската армия, която успяла да нанесе поражение на част от варварската войска, като пленниците били отведени в града. След разрушителното земетресение на 29-30 май 526г. и опустошителната чумна епидемия многолюдният град западнал. Региона съхранил християнския си облик през VІІ-VІІІв. и край скалната черква „Свети Еразмо” са открити християнски гробове, които се датират към това време. Това положение изглежда не се променило и при последвалото заселване на територията с българи и славяни, тъй като сред владиците участвали в събора свикан от патриарх Фотий през 879г. е споменат и епископа на „Ахридис” Гаврил.
Значението на Охрид нараснало с присъединяването на региона към българската държава. Там били изпратени от княз Борис І св. Климент и св. Наум, които развили мащабна просветна дейност. Върху руините на ранновизантийските храмове на Плаощник св. Климент основал манастира „Свети Панталеймон”, който се превърнал в значим културен и образователен център.
След превземането на Велики Преслав от византийците съпротивата срещу нашествениците се пренесла в останалите свободни западни земи. Начело на съпротивата застанали синовете на комит Никола – Аарон, Давид, Мойсей и Самуил. Цар Борис ІІ и брат му Роман успели да избягат от византийски плен и се отправили към свободните земи. На границата обаче цар Борис ІІ бил убит в резултат на недоразумение. Новият цар Роман се установил в Скопие, но Василий ІІ успял да превземе градът и да плени владетеля. Политическият център се изместил в Преспа, а начело на съпротивата застанал Самуил. След смъртта на цар Роман се прекъснала управляващата царски династия и Самуил бил провъзгласен за български владетел.
След възкачването на трона на Самуил Охрид станал столица на България. Там била изградена владетелската резиденция и било пренесено седалището на българския патриарх.
През 1015г. Василий ІІ успял да превземе Охрид, но изглежда успял да завладее само долния град, а не и вътрешната крепост с дворците, защото след успешните действия на воеводата Ивац императорът бил принуден да се оттегли.
През 1018г. след смъртта на цар Иван Владислав Охрид заедно с останалите български градове и крепости били предадени доброволно от царица Мария на император Василий ІІ. Императорът заграбил намиращите се в дворцовата съкровищница пари и ценности и с тях изплатил заплатите на армията си. По нареждане на Василий ІІ укрепленията на Охрид били разрушени за да не може в случай на въстание градът да се използва като център на освободителното движение.
По време на въстанието на Константин Бодин и Георги Войтех през 1072г. все още неукрепеният Охрид бил превзет от въстаническата войска предвождана от Петрила, а охридския стратег Мартин, заедно с деволския Теогност избягали и се укрили в Костур. След разгрома на въстанието градът отново бил завзет от византийците.
Вероятно в смутните времена на норманските нападения градът отново бил укрепен. През 1082/83г. Боемунд изпратил военачалника Пунтусий срещу Охрид и градът му се предал. Византийският гарнизон се укрил в Горната крепост, която норманите нямали време да превземат, тъй като бързали.
При управлението на цар Калоян и цар Иван Асен ІІ Охрид влязъл в пределите на българската държава. Наследниците на цар Иван Асен ІІ обаче не могли да удържат Охрид. Регионът се превърнал в полесражение между никейските императори и епирските деспоти.
През 1334г. Охрид бил превзет от сръбския цар Стефан Душан. След смъртта на Стефан Душан обаче многонационалната му държава се разпаднала. В Охрид се установил Андрей Гропа.
Според Евлия Челеби Охрид бил превзет първо от султан Мурад ІІ, но бил изоставен по време на кръстоносните походи на Владислав Ягелон през 1443-1444г., но след възкачването на трона на султан Мехмед ІІ завоевателя градът отново попаднал в пределите на Османската империя. Макар историческите сведения за Охрид, които да дава Евлия Челеби да изобилстват от легендарни известия и грешки, то сведенията му за завземането на града от турците намират подкрепа и в някои летописни бележки. През 1466г. султан Мурад превъртал катедралния храм „Света София” в джамия, а архиепископ Доротей, заедно с част от жителите на града и духовниците били преселени в новоизградения Елбасан.
С разрастването на Османската империя крепостта на останалия във вътрешността на държавата град загубила своето стратегическо значение. През 1530г. броя на защитниците й бил 41 души, а през 1560г. пазачите били вече само 7. През 1667г. Евлия Челеби посетил Охрид и оставил подробно описание на Горната и Външната крепост. Според неговите сведения Външната крепост била с петоъгълна форма разположена върху висок червен хълм и имала обиколка 4400 крачки. Стената на голямата външна крепост била висока десет аршина и има височина всичко 40 извивки на кули. Сте¬ните са дебели 15 стъпки и били яки и здрави. Имала три врати. Едната била под Вътрешната крепост и гле¬дала на север; тя водела във Вароша към езеро¬то. Другата се намирала от източната страна и се наричала Табашката порта. Третата е голямата врата била към езерото. Външната крепост от източна, северна, североизточна и западна страна имала яки и здрави крепостни стени, защото от всички тези страни са хълмове, а към езерото, т. е. към югоизточната и южната страна, се спускали стръмни скали, остри и високи, а също така внушаващи страх и ужас смърто¬носни ями и пропасти. Затова към тези страни по начало нямало крепостни стени. В периода на турското робство Главната (Челна) порта, която била конструктивно свързана с вградения в едната от фланкиращите я кули параклис „Света Богородица Челница” загубила своята фортификационна роля и престанала да се използва.
Литература:
Б. Чолпанов, „Каменните щитове”, 1989, С., стр. 242-244
Иван Микулчич, „Средновековни градове и крепости в Република Македония”, 1996, стр. 241-246
Евлия Челеби, „Пътепис”, прев. Страшимир Димитров, С, 1972, стр. 249-260
Скилица Кедрин, „Кратка история” в ГИБИ, т. VІ, стр. 287, 291, 335
Иван Снегаров, „Град Охрид. Исторически очерк”, МПр., ІV, І, 1928, стр. 91-139.
Прокопий, „Тайна история”, в: ГИБИ, т.2, стр. 151-152
Галерии / Gallery
Охрид – галерии / Ohrid – gallery
