ALD * БЪЛГАРСКАТА ДРЕВНОСТ * ALD

ПРАЗНИЦИ И СЪБИТИЯ

СВЕТИ ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ

 

[Главна] [Фотогалерии] [Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници и речници] [Празници и събития] [Ново]

 

 

 

Основният източник на сведения за живота на Паисий Хилендарски е онова, което той споменава за себе си в началото и в края на своята „История славянобългарска. В послесловието Паисий пише, че е бил брат на игумена на Хилендарският манастир Лаврентий, като двамата били родени от една майка. По време на написването на историята Лаврентий бил на 60г., а Паисий на 40г. В началото на историята пък Паисий е отбелязал, че съчинението е било написано през 1762г., а той е дошъл в манастира през 1745г. от Самоковска епархия.

Тези данни показват, че Паисий Хилендарски се е родил през 1722г., а брат му Лаврентий – през 1702г. Според тях Паисий пристигнал в Хилендарския манастир когато е бил на 23г.

Сериозни спорове в българската наука е породил въпросът къде е родното място на Паисий. Въз основа на една бележка в манастирската кондика, според която на 17 януари 1765 г. йеромонах проигумен Лаврентий обрекъл бащината си къща в Банско за метох на манастира. Проблемът е, че както съобщава самият Паисий с Лаврентий не са били пълнокръвни братя, а само от една майка, т.е. едноутробни. Това се потвърждава и от обстоятелството, че Лаврентий се е разпоредил сам с бащината си къща, без Паисий да е споменат като дарител. В българското обичайно право не винаги наследник е бил най-големият син, а такъв е ставал най-малкият от съображения, от една страна, че родителите са помогнали на по-големите да се сдобият със свой дом, а за последния може и да не успеят, както и за да ги гледа на старини. В една бележка от 1756г. е посочено, че духовникът Лаврентий бил довел в манастира поклонници от Банско и брат си хаджи Вълчо. Хаджи Вълчо е направил щедри дарения за Хилендарския и Зографския манастир: през 1757г. той дал средства за обновяване и стенописване на параклиса ,,Св. Иван Рилски" в кулата на Хилендарския манастир, през 1758г. с негови средства бил възобновен Зографският манастир и през 1764г. бил построен храмът „Успение Богородично" в същия манастир. Не е съвсем сигурно дали братята Лаврентий и хаджи Вълчо са идентични с игумена Лаврентий и ктитора хаджи Вълчо. Ктиторът хаджи Вълчо е изобразен обаче сам, а в случай, че е бил брат на игумена Лаврентий и проигумена Паисий, то най-вероятно портрета щеше да е семеен. От друга страна обаче издигането на Лаврентий за игумен, а на Паисий да проигумен може да се обясни, че е било повлияно от щедрите дарения за манастира. Но ако хаджи Вълчо е починал през 1765г. и е бил пълнокръвен брат на Лаврентий, то в такъв случай вече единственият наследник е можело да остави къщата на манастира.

Ктиторски портрет на хаджи Вълчо

 

В такъв случай възниква въпросът къде може да е роден Паисий Хилендарски. Най-надеждният отговор е самата история, където авторът е отбелязал, че е дошъл от Самоковска епархия. Това разбира се създава затруднение, тъй като в епархията влизали ред селища, вкл. и Банско, за което в Зографската кондика през 1757г. е отбелязано, че оттам е бил хаджи Вълчо и то е било към Самоковска епархия. В своята история Паисий Хилендарски обикновено обозначава месторождението на описваните светци като посочва селището, където са родени и епархията, в която се намира. За свети Пимен Зографски обаче е отбелязал, че е бил родом от Софийска епархия. При положение, че Паисий е работил и в манастира Зограф, то би трябвало да знае, че свети Пимен е родом от самия град София. Това показва, че когато посочва само името на епархията и е ясно, че му е известно и конкретното селище, то той има предвид самия митрополитски център.

В изложението си Паисий добавя и сравнително обширното описание на легендата за защитата на Кокалянски Урвич от цар Иван Шишман, което също може да служи като ориентир за неговото родното място.

В историята Паисий Хилендарски не споменава нищо за въстанието в Северозападна България през 1737г., при което мъченически бил убит тамошния митрополит свети Симеон Самоковски. При последвалите гонения много от християните от района на днешна Северозападна България били принудени да напуснат домовете си и да се крият. Но тъй като Паисий е напуснал епархията 8 години след събитията, то е малко вероятно отиването му в манастира да е свързано с гоненията след въстанието.

За изследователите е представлявал интерес и въпросът дали Паисий не е се е срещнал със сръбския историк Йован Раич, който пребивавал в манастира от 25 август до 7 октомври 1758г. Във всеки случай това посещение имало важно значение за съдържанието на историята. Когато Раич си тръгнал, с него потеглил и архимандрит Герасим. Герасим обаче починал на 20 януари 1761г. в Сремски Карловци и бил погребан пред вратата на храма „Свето Въведение”. Затова се наложило хилендарското братство да изпрати някой, който да прибере парите, документите и вещите на архимандрита. Тази задача била поверена на Паисий, който предприел пътуването, като си поставил и друга цел – да събере материали за своята история. Съпроводителното писмо било изготвена на 14 март 1761г. От една канцеларска бележка става ясно, че писмото е било представено в Сремски Карловци на 19 май 1761г. На 21 май 1761г. Паисий приел срещу разписка от митрополит Павел Ненадович останалите от Герасим пари, записи, облигации, дрехи, а също и 6 хрисовула, които били изнесени от манастира. По време на този си престой той се сдобил с историята на Мавро Орбини, която се превърнала в един от основните извори за написването на „История славянобъгарска”. Предполага се, че по време на този си престой той отново се е срещнал с Йован Раич, а също и със силистренеца Партений Павлович, които по това време работели там, като вероятно те са му помогнали да се снабди с книгата на Орбини.

Печатът на Паисий от разписката в Сремски Карловци

 

След завръщането си от това пътуване Паисий се заел с написването на своята история. Тъй като по това време манастирът Хилендар плащал данък три хиляди гроша и бил задлъжнял 27 хиляди гроша, това довело до смут сред монасите. Паисий Хилендарски се преместил в манастира Зограф, където през 1762г. завършил своята история. Нейната чернова понастоящем се пази в библиотеката на този манастир.

Въпреки че авторът на историята да отбелязва скромно: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах” съчинението не е просто компилация на „Деяния църковни и граждански” на Цезар Бароний и на „Книга историография” на Мавро Орбини. Вероятно под въздействието на тези книги и той също прилежно е посочвал използваните източници на сведенията. Но Паисий съвсем не се е ограничил с това, а се е постарал да издири допълнителни извори, които липсват в основните книги. Черпил е сведения от владетелските грамоти, жития на светци и местни предания. В този смисъл съчинението се явява и източник на сведения за достъпните по онова време извори за българската история. При това трябва да се има предвид, че при писането е работил в доста трудни условия, както заради вече споменатите финансови проблеми на манастира Хилендар, но и заради здравословни проблеми, тъй като страдал от главоболие и стомашни болки.

Дискусионен е въпросът какво става с Паисий след завършването на книгата му. Някои изследователи считат, че той е останал като монах в манастира Зограф и е продължил да пътува из страната като таксидиот, като покрай събирането на помощи за манастира е разпространявал и своята история.

В един протокол от 24 февруари 1768г. за разделянето на подарената на Хилендарския манастир от император Йоан ІІІ Дука Ватаци (1222-1254) частица от Христовия кръст сред подписите на 13-те духовници участвали в изготвянето му стои и този на  проигумен Паисий. Във връзка с това събитие един от монах, подписал се като „Теод. Грешни” изпратил молба до непосочен поименно архимандрит, в което споменава, че проигумен Паисий му изпратил част от ръкописа си, в който се разказвало за разделянето на частицата от светия кръст. Съчинението не е открито досега, но е възможно негов автор да е Паисий Хилендарски.

В манастирските кондики има няколко съобщения за пътувания свързани със събиране на милостиня на монаси с името Паисий, но в много от случаите не е сигурно, че става дума за авторът на „История славянобългарска”. Още повече, че изследователите включват както извадки от Хилендарската, тъй и от Зографската кондики.

Относно преписвачите единствено за поп Стойко Владиславов от Котел, т.е. по-сетнешния свети Софроний Врачански се приема, че се е срещнал с Паисий.

Относно вторият известен препис, този на поп Алекси Велкович от Самоков, който е бил направен през 1771г. вече има дискусия дали преписвачът се е срещал с Паисий. Поп Алекси действително е пропуснал да нарече Паисий Хилендарец, а го е посочил само като йеромонах. В замяна на това поп Алекси е посочил, че е направил преписа в своя роден град Самоков. Може би това по-скоро е някаква реакция от начина, по-който Паисий е посочил родното си място, а не от незнание, защото по този препис през следващата 1772г. е направен Рилския и в него йеромонах Никифор нарича Паисий – Хилендарец, а поп Алекси – Самоковец. През 1722г. в Самоков е основан девическия манастир от баба Фота, която създала и първото българско девическо училище. За съжаление няма писмено сведение, дали се е срещнал с нея. Никола Чолаков записал спомените на монахиня Евантия Алексова от Самоков, която твърдяла, че баба й Фота и майка й Сузана са й разказвали, че известната ни възрожденка се е познавала с Паисий и дори го придружавала при обиколките му из Самоковско, Банско, Струмишко и другаде. Но внукът на баба Фота - Константин Фотинов не е споменал нищо по този въпрос нито в запазената част от кореспонденцията, нито в списание „Любословие”.

Наскоро след завършването на „История славянобългарска” са били ликвидирани българската Охридската архиепископия (1767г.) и сръбската Ипечка архиепископия (1766г.). От тази гледна точка „История славянобългарска” се явява и продукт на определен исторически момент – като отпор на усилията на Цариградската патриаршия да усвои териториите на двете автокефални църкви и да наложи гръцкия език в богослужението.

Мястото, където е починал и погребан Паисий Хилендарски също е спорно. В кондиката на Хилендарския манастир академик Божидар Райков е открил бележка, според която през 1773г. отец Антим от Амбелино (дн. квартал на Асеновград) пристигнал в манастира и донесъл вещите и парите на проигумена Паисий.

Съществува и още една бележка в кондиката, която е от 3 юли 1798г., в която е отбелязано, че в манастира пристигнал дяк Марко и донесъл вещите на покойния „Паисий йеромонах старец Хилендарски, който е бил погребан в Самоков”. При строеж на къща до черковния двор на храма „Свети Никола” в Самоков е бил открит гроб, в който е бил намерен медальон с името на Паисий. Като се има предвид, че в двата най-ранни известни преписа – тези на Софроний и поп Алекси авторът на историята е титулуван само като йеромонах, без да е посочено, че е и проигумен, то тази бележка също не бива да се пренебрегва.

Освен тези писмени сведения изследователите са записали и няколко легенди свързани със смъртта на Паисий Хилендарски

Свети Паисий Хилендарски е канонизиран от Светия Синод на БПЦ под председателството на патриарх Кирил на 26 юни 1962г. Тъй като не е била известна датата на неговата смърт е било определено неговата памет да се почита в деня на свети Паисий Велики – на 19 юни.

 

 

Към празници и събитията на 19 юни >>>