ALD * БЪЛГАРСКАТА
ДРЕВНОСТ * ALD
* ПРАЗНИЦИ И СЪБИТИЯ *
ВЪСТАНОВЯВАНЕ
ПАТРИАРШЕСКИЯТ СТАТУТ НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА
[Главна] [Фотогалерии]
[Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници
и речници] [Празници
и обичаи] [Ново]
Интронацията на патриарх Кирил – връчване на патриаршеската палица от видинския митрополит Неофит
На 10 май 1953г. е бил възстановен патриаршеският статут
на българската православна църква.
След покръстването на България през 864г. възникнал
спор между цариградския патриарх и римския папа на кой да бъде подчинен
новопокръстения народ.
През 870г. на събора в Цариград било решено Българската
църква да е подчинена на цариградския патриарх, но да има самостоятелен
архиепископ.
През 927г. бил сключен мирен договор между България и
Византия, по силата на който българският владетел бил признат за император на
българите, а българския църковен глава за патриарх.
През 1018г. император Василий ІІ покорил българските
земи. Той отвел като пленник българския патриарх Давид. Българската църква
останала автокефална, но нейният ръководител бил понижен от патриарх на
архиепископ. Част от епархиите на българската църква били откъснати от нея и
предадени на Цариградската патриаршия. Охридската архиепископия обаче запазила
своето самоуправление, като епархийските владици сами избирали и поставяли своя
архиепископ без да е необходимо той да бъде ръкополаган от цариградския
патриарх.
През 1185г. избухнало въстанието на Асен и Петър.
Видинският митрополит, чиято епархия била част от Охридската архиепископия
ръкоположил за епископ Василий, който след това бил избран за търновски
архиепископ.
За да укрепи авторитета на българската държава и
Църква цар Калоян влязъл в преговори с папата, като потърсил от него
международно признание на своя владетелски статут, а също и чина на главата на
българската Църква.
На 13 април 1204г. кръстоносците превзели Цариград.
Цариградският патриарх Йоан Каматир и византийският император влезли в
преговори с българския владетел, но с оглед развоя на събитията цар Калоян
предпочел да не провокира новите си съседи, а да установи мирни отношения с
тях.
На 15 октомври 1204г. кардинал Лъв пристигнал в
Търново. На 7 ноември кардиналът посветил Василий І за примас. След това
Василий І на свой ред помазал двама митрополити и други епископи, а кардинал
Лъв ги благословил. На 8 ноември на празника на свети Михаил кардинал Лъв
коронясал цар Калоян, поставил му корона на главата и му връчил скиптър. Папата
признал българският владетел за рекс, т.е. за крал, а българският църковен
глава бил поставен за примас. Латинската дума „примас” (лат. primas - първенствуващ,
primus - пръв) е равнозначна на българската „предстоятел”. Така се наричат
ръководителите на поместните православни църкви, независимо дали са патриарх,
архиепископ или митрополит, а в католическите – първия по значение архиерей
измежду останалите прелати в дадена държава или исторически регион. Така сега
папата се явява примас на Италия.
През 1235г. на състоялия се събор в Лампсак на
българския църковен предстоятел архиепископ Йоаким І било признато патриаршеско
достойнство.
През 1393г. турците превзели Търново, а на следващата година
патриарх Евтимий бил изпратен на заточение. Цариградския патриарх Антоний ІV (1389-1390;
1391-1397) веднага се възползвал от създалото се положение и поставил
прогонения мавровлахийски митрополит Йеремия да управлява Търновска епархия, но
с условие да не се възкачва на патриаршеския престол.
На 4 април 1404г. патриарх Евтимий починал и около
1409г. византийският император Мануил ІІ предприел нов ход за ликвидиране на
българската и сръбската църкви. Възползвайки се от турските завоевания били
възстановени старите граници на Охридската архиепископия, в резултат от което в
диоцеза и попаднали сръбските епархии, част от българските, а също влашката и
молдовската митрополии. Въпреки нежеланието на цариградския патриарх на
Охридската архиепископия били върнати също Видинска и Софийска епархии. По
изпитания от времето на Василий ІІ модел Търновската църква не била напълно
ликвидирана, но нейният ръководител бил понижен в сан митрополит и екзарх на
цяла България, а митрополитите в епископи. В нея останали само
преславската/шуменската/, червенската/русенската/ и ловешката
епископии, като по-късно била създадена и врачанската. Териториите на
останалите епархии били подчинени на Охридската архиепископия или на Цариградската
патриаршия. По-късно Сръбската архиепископия отново се отделила от Охридската,
а след това влашките и молдовските архиереи преминали на подчинение на
Цариградската патриаршия.
През 1767г. диоцезът на Охридската архиепископия бил
присъединен към Цариградската патриаршия, а година по-рано такава била съдбата
и на сръбската Ипечка архиепископия.
Този успех на цариградския патриарх обаче породил противодействие.
В резултат от борбата на българския народ на 27 февруари 1870г. бил издаден
султански ферман
за учредяване на българска самостоятелна църква начело с екзарх, с който
българската църква била отделена от Цариградската патриаршия. Безсилен да се
противопостави на султана патриархът обявил отделилата се Българска църква за
схизматична. Този подход не е оправдан, тъй като Българската екзархия в
догматично и обредно отношение не се отличавала от останалите православни
църкви. Дори и самия титул на предстоятеля на Българската църква останал същия,
който от ликвидирането на Търновската патриаршия до тогава бил носен от
търновския митрополит. Но решението на цариградския патриарх било подкрепено от
останалите православни църкви. В резултат от това Българската църква се оказала
изолирана от останалите поместни православни църкви и нейните владици не можели
да участват в служби извън диоцеза на Екзархията.
До Балканските войни седалището на българският екзарх
било в Цариград, а през 1913г. той трябвало да се премести в София.
След смъртта на екзарх Йосиф през 1915г. до 1945г. не
бил избран нов предстоятел, а Българската църква се ръководела от
наместник-председател на Светия Синод.
След комунистическия преврат и установяването на
авторитарен режим през 1945г. за екзарх бил избран дотогавашния софийски
митрополит Стефан.
Били предприети мерки за вдигане на Схизмата, за да
може Българската църква да бъде в общение с останалите поместни православни
църкви.
На 19 февруари 1945г. бил подписан протокол от страна
на Цариградската патриаршия представлявана от Максим Халкидонски, Герман
Сардийски и Доротей Лаодикийски и Българската екзархия представлявана от Борис
Неврокопски, Софроний Търновски и Андрей Велички за възстановяването на
канонически отношения между двете църкви.
На 22 февруари 1945г. бил издаден томос на
цариградския патриарх Вениамин и на Светия синод на Цариградската църква
относно вдигането на схизмата.
Тъй като екзарх Стефан не бил поддръжник на
комунистическия режим, то на 8 септември 1948г. управляващите комунисти го
принудили да подаде оставка и го интернирали в родното му село Баня, където той
останал до смъртта си.
На заседание на Политбюро на БРП (к) проведено на 10
септември 1948г. било взето решение българската Екзархия да бъде въведена в
Патриаршия.
През 1951г. под натиска на правителството Светия Синод
трябвало да промени Устава на Българската православна църква, като се давали
широки възможности за намеса на тоталитарната държава в делата на Църквата.
След оставката на екзарх Стефан не бил избран нов предстоятел,
а до 1953г. Българската църква се управлявала от наместник-председател.
През 1951г. за наместник-председател на Светия Синод
бил избран пловдивският митрополит Кирил.
На заседанието си от 3 януари 1953г. Светият Синод на
Българската православна църква взел решение да свика на 8 май Църковно-народен
събор, който да възстанови българската патриаршия и да избере патриарх.
На 8 май 1953г. тържествено бил открит Третият
църковно-народен събор. Той започнал с отслужване на света литургия в храма „Света София“.
След това с тържествено шествие участниците в събора се отправили към сградата
на Българската академия на науките, където се провели заседанията на събора. На
събора в София присъствали делегации от другите православни църкви: руска,
начело с Ленинградския (Санкт-Петербургски) и Новгородски митрополит Григорий;
румънска, начело с патриарх Юстиниан; полска, начело с предстоятеля митрополит
Макарий; чехословашка, начело с предстоятеля митрополит Елефтерий. В тържеството
участвали чрез свои представители или чрез телеграфски и писмени приветствия
още Александрийската, Антиохийската, Йерусалимската, Грузинската, Сръбската и
Еладската църкви.
На 9 май съборът заседавал като църковно-народен и
приел някои промени в Устава. На 10 май съборът се заел с избора на български
патриарх.
Съгласно чл. 20 от устава, Светия Синод представил на
правителството за одобрение кандидатурите на трима митрополити, избрани от
пълния му състав с тайно гласуване и пълно вишегласие -пловдивският митрополит
Кирил, старозагорският митрополит Климент и видинският митрополит Неофит. И
тримата кандидати били одобрени.
След това се пристъпило към избора измежду
представените кандидати. Гласували 107 делегати, като пловдивският митрополит
Кирил получил 104 гласа, за видинския митрополит Неофит имало 1 глас и две
бюлетини били невалидни.
Същия ден след обявяването на резултатите от
гласуването участниците в събора се отправили тържествено към катедралния храм „Свети
Александър Невски”, където била извършена интронацията на патриарх Кирил.
Като междуцърковен акт изборът на българския патриарх
трябвало да бъде признато от останалите поместни православни църкви.
Още на 10 май 1953г. Българската патриаршия е призната
от Антиохийската, Грузинската, Руската, Румънската, Чехословашката и Полската
православни църкви, чиито представители участвали на тържествената интронация
на Българския патриарх Кирил. С писмо от 6 юни 1953г. Московският и на цяла
Русия патриарх Алексий І, известил че Руската православна църква признава
възстановената патриаршия. Антиохийската патриаршия го направила с писмо от 10
юни 1953г., Полската православна църква - с писмо от 19 юни 1953г., през 1954г.
- Александрийската патриаршия, през 1955 г. - Сръбската православна църква.
Благодарение на посредничеството на Антиохийската
патриаршия, на Руската и други сестри църкви с поздравително писмо № 552 от 27
юли 1961г. и Цариградската патриаршия официално признала възобновената
Българска патриаршия и установява каноническо общение с нея.
През пролетта на 1962 . българска църковна делегация
начело с патриарх Кирил посетила Цариградската, Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска и Еладската
православна църква, а също и Света гора. По време на тази обиколка е получено официалното
признаване на патриаршеското достойнство на българския църковен глава от
предстоятелите на Йерусалимската патриаршия и на Еладската църква.