ALD * БЪЛГАРСКАТА
ДРЕВНОСТ * ALD
ПРАЗНИЦИ
И СЪБИТИЯ
НЕСТИНАРИ
– 21 МАЙ
[Главна] [Фотогалерии]
[Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници
и речници] [Празници и
събития] [Ново]
Изнасянето на иконата от параклиса
На 21 май православната църква почита паметта на
светия император Константин І Велики и майка му света императрица Елена.
Този празник е свързан с един странджански обичай,
който е свързан с танцуване върху жарава, като изпълнителите се наричат
нестинари.
Названието не е напълно изяснено, не на последно място
и поради факта, че опитите да се обясни смисълът му са търсени предимно във
връзка с гръцки думи. То е извеждано от гръцкото название на обичая анастенария
(αναστενάρια), като е
било свързвано с гръцката дума „анастеназодас“ (αναστενάζοντας)
– въздишане, пъшкане, произнасяне със стон, което е характерно за поведението
на нестинарите по време на транс, с гръцката дума „(х)естиа“ (/χ/εστία),
означаваща огън, домашно огнище, олтар, жертвеник; с анастено (ανασταίνω),
която означава „възкръсване”, с νηστεια –
„постя” и т.н. При това търсене на гръцкия корен на обичая напълно са
пренебрегнати дори и някои тракийски топоними, като Нестос – старото име на
река Места и Астика – областта на тракийското племе астии. Все пак са били
направени някои опити да се свърже и с български думи. С. Шивачев
свързва обичая с местната дума „нисшина”, т.е. „наистина” и се свързвало с
твърдението, че нестинарите били истинските християни. П. Р. Славейков пък се е
опитал да изведе думата от „вещинар”, т.е. „вещ”, „знаещ”. Проф. Арнаудов обаче
отхвърлил твърденията на Шивачев и Славейков.
Най-вероятно обаче името на обичая обаче трябва да
започнем да търсим от по-старото му название „нестинарьци”, а не от днешното
„нестинари”. Названието изглежда иде от сливането на думите „нести на ръци”,
т.е. носене на ръце. Иначе казано има се предвид български вариант на използваните
у нас латинска дума процесия и гръцка – лития. Става дума за шествията с носене
на кръста и икони, които се правят по време на празници. Всъщност това е и
основната част от празничния обред, като играта в жаравата е само неговата
кулминация. За литийния характер на
процесията свидетелстват и иконите, които в доклада си отец Дионисий нарича
„опашати” – те всъщност са икони с дръжка.
Икона на св. св. Константин и Елена с „опашка” – репродукция в Етнографски музей - Бургас
Що се отнася до произхода на обичая, то въпросът е
много по-сложен. Странджанско-Сакарският край, където е собствено центърът на
този обред от една страна като намиращ се на пътя между Европа и Мала Азия се е
явявал кръстопът на много култури – като се започне от походът на персийския
цар Дарий І, мине се през гръцките колонии по крайбрежието около този регион,
попадането на земите в Римската империя, поредицата от набези на варвари в
епохата на Великото преселение на народите, военните походи на Латинската
империя и накрая до попадането им в Османската империя, която се е била
разпростряла на три континента. От друга страна регионът в стопанско отношение
не е бил особено привлекателен и като такъв без особени проблеми е бил отстъпен
първо от император Юстиниан ІІ на хан Тервел, а после от света Теодора на свети
Борис І. Положението се запазва и по време на Второто българско царство, когато
той е погранична зона (на гр. Парория) и по времето на цар Иван Александър,
когато там пребивавали свети Григорий Синаит и свети Теодосий Търновски,
територията заради слабата си населеност била сравнявана с пустиня. В годините
на комунистическия режим, когато тежките условия на живот подтикваха голяма
част от населението да се опитва да избяга от страната и охраната само на
граничната бразда се оказа недостатъчна мярка да спре бегълците се стигна до
разширяване на охраняемия периметър и голяма част от нестинарските села се
оказаха в зона, в която българските граждани можеха да влизат само с особено
разрешение. От този кратък исторически преглед се вижда, че регионът е една
сложна смесица между кръстопът на култури от една страна и от друга обаче, на
място твърде малко привлекателно за заселници. Така там е можело да попаднат
обичаи и практики от далечни краища, но и да бъдат съхранени за векове.
Все пак за по-голяма пълнота би трябвало да направим и
малък исторически преглед на по-ранните сведения, които биха ни насочили към
подобен обичай.
Естествено в това търсене първо трябва да се обърне
внимание на траките. Античните автори не споменават за такъв ритуал, а поради
своята атрактивност той определено прави впечатление. Това обаче не е толкова
необичайно, тъй като много от тракийските церемонии са се явявали мистерии,
т.е. са били тайни и не са били допускани външни лица да участват или да ги наблюдават.
Тук е и първата прилика на тракийските обичаи, тъй като когато на 21 май 1871г.
С. Шивачев
е отишъл да наблюдава празника за да го опише, му се наложило да се спотайва, защото
не се допускали външни лица. На второ място иконите може да се свържат с
оброчните плочки. Бендида, по известна в нейния гръцки вариант като Артемида
или в латинския като Диана на оброчните плочки е била титулувана „регина”, т.е.
„кралица”, а пък тракийският конник е бил отъждествяван със свети Константин
(противно на популярното днес мнение, че е идентифициран със свети Георги). Хр.
Силянов (Спомени от
Странджа. Бележки по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.)
споменава още една интересна подробност: „Под оглушителния шум на тъпаните и
гайдите иконата продължава да се върти, а нестинарите пият, догдето огънят
прегори и стане на жар. Зашеметени от спирта, от шума на тъпаните и от непрекъснатото
въртене на иконата, в която са втренчени всички погледи, нестинарите почват да
се чувстват прихванати от Светока. Свирните моментално прекъсват и настава
мъртва тишина. Прихванатите моми - тях най-напред прихващал Светокът - почват
да скубят косите си и да блъскат главите си, където завърнат. Това лудо
блъскане на глави и скубене на коси трае, догдето се прихванат от Светока
повече хора. Неприхванатите стоят с наведени глави и с очи, устремени в една
точка, и викат под такт „кю-кю”. Когато Светокът прихване повечето, нестинарите
подскачат до огъня и всички едновременно, при усилено биене на тъпаните, се
хвърлят боси в огъня и няколко пъти кръстосват огнения харман”. Светокът и
неговата сестра отново може да се свържат с близнаците Аполон и Артемида, които
съответстват на тракийските богове Сабазий и Бендида. Патриарх Фотий,
позовавайки се на недостигналото до днешно време съчинение на Кратин
„Тракийски” пише за бога „кюбебос”, като тракийската дума означавала, че е
обладан от майката на боговете, т.е. „боговдъхновен”. Интересен е и един пасаж
от схолиите (387-390) към Аристофановата „Лизистрата”, в който се описва
тракийска церемония: „Нали блесна разпуснатостта на жените и биенето на тъпана,
и честите викове „Сабазий…”. Свързването с култа към тракийския бог Сабазий или
както е едно от другите му прозвища Залмоксис донякъде обяснява по-толерантното
обяснение на този ритуал. Залмоксис проповядвал възкресението и твърдял, че
един ден ще възкръсне и ще се върне. По тази причина появата на християнството
било възприето като изпълнение на предсказанието за завръщането на Залмоксис,
което значително улеснило проникването на новата вяра дори сред най-ревностните
пазители на старата вяра като бесите.
Прабългарите биват свързвани с култ към огъня.
Най-старото известие намираме у Менандър Протектор (Менандър, ГИБИ, т.2, стр.
221-222). Той разказвайки за пратеничеството на Зимарх до Западнотюркския
хаганат, на който по това време били подчинени част от прабългарите, описва
пречистващ ритуал с огън и тъпан: „След като запалили огън от тамянови клончета
и мълвели на скитски език някакви варварски думи, те биели звънец и тъпан над
багажа … И след като отблъснали злото, прекарали Зимарх през самия огън, понеже
смятали, че така и себе си очистват”. Този обичай обаче може да се свърже
по-скоро с тюрките, а от друга страна събитието е след нападението на хан
Заверган към Цариград, когато прабългарите достигнали и до Странджа. Според
известното сведение на ал-Масуди, което е сред малкото конкретни сведения за
религията на прабългарите те са били огнепоклонници. Въпросът обаче доколко
кремирането на покойниците по времето на ал-Масуди не е резултат от влияние на
по-старото тракийско население засега не е напълно безспорен.
Най-старото известие за нестинари е свързано с въстанието
на Асен и Петър на 26 октомври 1185г. Споменаването на нестинарите липсва у
Никита Акоминат от Хон, както в основния ръкопис V, който е от ХІІІв.: „Те
събрали в него (храма) мнозина бесновати от двата народа с кръвясали и облещени
очи, а и иначе носещи точно белезите, които имат хората, обладани от бесове…
Като спирали за малко, тези побъркани хора внезапно избухвали още повече и
започвали да викат и крещят бясно и пронизително, че не е време да се седи …”, тъй и в редакция В от
ХІVв.: „И като се събрали там мнозина, обзети от бесове
(δαιμονολήπτους),
които наричат и юродиви (ψυχάρια), от
различен произход, както и други побъркани и голтаци, които правели същото,
което вършели и бесноватите, удряйки се с желязо”. Известието го намираме у
Теодор Скутариот, който почти буквално възпроизвежда сведението на Акоминат, но
вместо „юродиви” използва „астинари”: „Събрали в него мнозина бесновати
(δαιμονολήπτους),
които някои наричат астенарии
(Ασθενάρια), и ги убедили да
говорят вдъхновено, че Бог е благоволил да даде свобода на българското и
влашкото племе и затова мироточивия великомъченик Димитър е напуснал Солун и
дошъл да им помогне, като изоставил ромеите.” (ГИБИ, т. 7/1972. стр. 243).
Това, което обаче е описано от Акоминат и Скутариот е по-близо до един друг
странджански обичай наречен „почитанието на иконите”. Втори е въпросът дали
това наистина е обичай или във връзка с Илинденско-Преображенското въстание
умишлено не е било имитирано началото на въстанието на Асен и Петър. За него се
твърди, че е привнесен от ритуал в цариградския храм „Алтън Мермер” свързан с
чудотворната икона на Богородица. Та през месец юни 1903г. в тогавашното села
Чанъкча, по време на богослужението Станка Георгиева Недялкова, пребледняла
като мъртвец, взела една икона, започнала да я прегръща и целува, а също да се
блъска с нея по главата и да вика: „Тука българско ще стане, кръв ще се лее”.
След нея била прихваната и Стоянка Христова Маринова, след нея – Дона
Димитрова. Броят на прихванатите жени достигнал до 50-60души, като имало и
няколко мъже. Това се разпространило и в с. Дая Кадънъ, Деркос и Дели Юнус.
Най-накрая се намесил владиката от Чаталджа, който чел молитви за изгонване на
бесовете, което имало частичен ефект. Макар и в резултат от по-сетнешната
Балканска война част от този регион да била присъединена към България, съдбата
на Станка Недялкова и Стоянка Маринова била да се спасяват като бежанки в
Шумен.
С. Шивачев
позовавайки се на това, което му разказал един от местните свещеници – поп
Стоян пише, че свети Константин за да привлече повече хора към християнството
наредил да се устроят много празници с ядене, пиене и веселби за сметка на
държавната хазна, а когато религията се разпространила, свещениците не могли да
отучат хората от тържествата. Що се отнася до самото нестинарство, то било
дарба. Този разказ обаче нито обяснява появата на нестинарството, нито защо не
е разпространено из всички територии, върху които се е простирала Римската
империя, за разлика от някои други християнски обичаи, които са почти еднакви
сред всички християни.
Една друга легенда разказва, че по време на турското
робство няколко братя се захванали да строят черква срещу празника на св. св.
Константин и Елена, но турците поставили условие, че няма да я съборят само ако
бъде завършена за една нощ. На сутринта на братята им оставало още малко да
завършат храма, но съмвало и турците дошли да видят докъде са стигнали. За да
може да осигури още малко време за довършването на храма, майка им решила да
отвлече вниманието на турците. Тя взела една икона, влязла в жаравата от огъня,
който светел през нощта и започнала да играе. Братята завършили строежа и тъй
като на краката на жената им нямало нищо, решили че това е чудо направено от
свети Константин и света Елена. Но както се видя от написаното от Скутариот
нестинарството е от по-старо време. Освен това за строеж на черква се изисквало
специално разрешение от султана, докато запазването на постройките направени за
една нощ, което се допуска и до днес в Турция се отнася само до къщи.
Описанията на обичая от по-старо и по-ново време имат
някои различия. При по-старите описания съществените обреди са били: колене на
курбан, свиждане на светците, пеене на похвални песни за св. Константин и св.
Елена, играене в огъня и предсказване на бъдещето.
Подготовката на празника започвала на 1 май, когато
по-видните нестинари от селото, а и от околните села се събирали в конака на
главния нестинар. Те му се покланяли и му поднасяли подаръци, които поставяли
върху ленен месал – бъклици с вино и шишета с ракия. Той първо ги отвеждал в
параклиса на конака, където той прекадявал и се молели, а после ги поканвал в
голямата стая, където ги гощавал и след това ги изпращал. За гощавката се
приготвяли в един котел зеле, стара сланина и булгур. По време на тази сбирка
се уточнявало как ще протече празникът.
Нестираските икони в параклиса
В денят на празника в тъмни зори свещеникът отслужвал
празничната литургия. След това започва самото литийно шествие. Един от младите
нестинари изнасял иконата („конизмата”) на св. Константин и св. Елена, окичена
с цветя и украсена със стари монети и цялото село с гайди и тъпани следвайки
иконата потегляло за аязмото на св. Константин и св. Елена. Там се правел водосвет,
колел се курбан и играели хоро до обед. В по-ново време след като свършела
литургията нестинарите отивали в конака и там продължавали да се молят. След
около час някои от нестинарите бивали „прихванати”. Тогава с гайдата и два
тъпана музикантите започвали „нестинарската свирня”, под звуците на която
прихванатите нестинарки играели и всички отивали на аязмото. По пътя пеели
славословия като това:
Слава на тебе,
св. Констаните!
Слава на тебе …
При аязмото се срещали от селата Кости и Вургари. Тази
среща се наричала „свиждането на светците” и се уговаряла на 1 май при главния
нестинар. От другото село идвали заедно със свещеника, носейки кръстове, слънца
и хоругви. Когато двете шествия се срещнели при аязмото, двете икони, които се
носели пред всяко едно от тях се допирали, като по този начин се поздравявали.
Нестинарите също се поздравявали и целували. Тъпаните и гайдите от двете села
свирели оглушително, а участниците пеели:
Тръгнали ми са тръгнали,
утрина рано ф неделя,
Милият св. Константин
и три моми лефтери.
След намаляването на броя на нестинарите, когато те
изчезнали в част от селата, то обреда „срещата на светците” бил изоставен.
Връщането ставало по същия начин с музика и танцуване на прихванатите
нестинари. В по-старите описания не се говори за ритуала с „измиването на
иконите” на аязмото, което се появява в някои от по-новите.
Отнасянето на иконите на аязмото
Привечер на мегданът бил запалвал голям огън. Когато
дърветата станели на жарава, тя се разстилала в кръг с диаметър от поне 3-4 метра.
Около външния край на жаравата се разливала вода, за да се разкаля земята.
Нестинарите пристигали с иконите в ръце и три пъти
обикаляли черквата, след което обикаляли жаравата. Тогава гайдата засвирвала
обикновено хоро. След това обаче започвала да свири нестинарска мелодия, която
също била хороводна. Тогава истинските нестинари обърквали хорото,
разтрепервали се, посинявали, очите им потъмнявали и погледа им ставал разсеян.
След това нестинарите започвали да влизат в огъня. Влизането започва с обикаляне
в кръг около жаравата по предварително намокрената земя, след което когато е
готов, нестинарят влизал в огъня. По време на танца, ако у някой от нестинарите
се появяло желание да предсказва, той давал знак и музиката спирала.
Предсказанията били както по общозначими въпроси, така и отнасящи се до
конкретни хора. Те били от този род: „Димитраки Чарбаджиолу да изгледа две
сирачета и да пали една година редовно кандилото на св. Константин, ще оздравее
сина му”; „Силен град ще удари селото ни, ако не тачим три дни св. Константин”
и т.н. Когато лицето на нестинаря започнело да се прояснява, той отново правел
кръг около жаравата и излизал. След като свършела играта иконите и свещеният
тъпан се връщали в параклиса.
Нестинарски танц
По време на комунистическия режим бяха създадени
„комунистически нестинари”, които да танцуват пред чужди туристи като атракция.
От целия ритуал, те изпълняваха само танцът върху жаравата без да носят икони.
Те взимаха по неколцина от публиката и отнасяйки ги на ръце по-навътре прикляквайки
ги доближаваха до жарта, за да видят, че наистина е горещо. Тези изпълнения
обаче бяха предназначени основно за чужденци и представителите на
комунистическата върхушка, а достъпа на обикновени български граждани беше
по-ограничен. След падането на режима отново започнаха да се възстановяват
старите ритуали в нестинарските села.
Отец Дионисий в доклада си е включил и описание на
конака. Той бил постлан с шарени черги, а по края били наредени възглавници. На
централно място били окачени образите на св. Константин и св. Елена, обковани в
сребро, които имали опашки, т.е. дръжки. Иконите били „облечени” с червена
„риза” навезана с дребни пари, които тежали около две оки. Около тях били
окичени червени купешки кърпи, повечето с образа на слънцето. Пред иконите
горяло кандило и имало свещник, на който нестинарите палели свещи. От двете
страни били окачени два старинни тъпана. Русев пише, че в параклиса на главния
нестинар се намирали голямата икона на св. св. Константин и Елена и малките
икони на Богородица с Христос, св. Никола, св. Модест, св. Георги и св. Панталеймон.
В миналото обичаят се изпълнявал в българските села
Стефаново, Маджура, Балаца, Резово, Мързиево, Ургари и Пиргопло и
гръцко-българските Кости, Бродилово и Калянджа.
Празникът продължавал три дни – 21, 22 е 23 май, а
понякога и цяла седмица.
ЛИТЕРАТУРА:
1.
Т. Карайовов,
„Материали за изучаване на Одринския вилает”, СНУ, т.19, 1903г.;
2.
П. Р. Славейков,
в „Гайда”, год. ІІІ, бр. 12, 1866г.;
3.
И. Вазов, К.
Величков, Христоматия, ч. І, стр. 131-135.
4.
Щ. Иречек,
„Княжество България”, ч. І, стр. 122;
5.
С. Шивачев,
сп. „Светлина”, г. VІІІ, кн. 12 и г. ІХ, кн. І.
6.
Ст. Русев,
„Народни обичаи от Лозенградско и Къркслисийско”, СНУ, т. VІ., стр. 224-227.
7.
Хр. Силянов „Спомени от Странджа. Бележки
по Преображенското въстание в Одринско — 1903 г.”, също в МЮПр, 1906г.
8.
С. Бобчев,
„История на старобългарското право”, С., 1910, стр. 386.
9.
Г. Топалов,
„Юридически преглед”, кн. І и кн. ІІІ, 1909г.
10.
Проф. М.
Арнаудов, СпБАН, кн. ІV, стр. 1-17.
11.
Г. Аянов,
„Странджа”, С., 1938, стр. 228-263.