ALD * БЪЛГАРСКАТА ДРЕВНОСТ * ALD

* ПРАЗНИЦИ И СЪБИТИЯ *

НАРОДЕН ОБИЧАЙ РУСАЛИИ

[Главна] [Фотогалерии] [Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници и речници] [Празници и събития] [Ново]

Радзивилловската летопис – предполагаемо изображение на Русалии

Народният обичай Русалии се свързва с тракийския култ към нимфите, което название е от гръцката митология, а българското е русалки и самодиви. В българският фолклор русалките са свързани с водите (реки, морета, езера), а самодивите с горите. Нимфите са били свитата на богинята Артемида, която е гръцкият вариант на тракийската богиня Бендида. Вероятно познатата ни от народните песни Вида Самодива е остатък от споменът за тракийската богиня Бендида. Като пазителка на гората и дивечът, Вида Самовила е представяна доста противоречиво. От една страна тя е положителен образ, защото пази горите, но от друга е отрицателна, защото наказва хората, които посягат на горите и водоизточниците. Празникът има връзка и с Дионисиите. Дионисий не е собственото име на бога на виното, а само едно от прозвищата му, което означава „Двойнороденият”. В тракийския култ богът Сабазий съответства едновременно на гръцките богове Аполон и Дионисий. Предполага се, че именно театралните сцени свързани с Дионисиите са поставили началото на древногръцкия театър.

Тракийският бог е описан и като наставник на лечителите от Платон в диалога „Хармид”: „Посъвзех се и казах: «От подобно естество, Хармиде, е и въздействието на баенето. Научих го там във войската от един тракийски лекар от учениците на Залмоксис, за които се говори, че можели да направят човек безсмъртен. Та тоя трак казваше, че елините имали право, като говорели това, дето казах току-що. «Залмоксис, рече ми той, нашият цар, който е божество, говори, че както не бива да се заемаме с лечението на очите отделно от главата, тъй не бива да се заемаме с лечението на тялото отделно от душата.”. Това показва, че лекуването със заклинания е било характерно за траките.

Празникът Русалии се среща и в Русия, но за разлика от българския в него участват и жени, както се вижда на миниатюрата от Радзивилловската летопис. По-съществената разлика е, че въпреки наличието на магически треви, танци и музика в Русия липсва мистичното лекуване на болния. В описваните обичаи в Русия се говори и за разюздани любовни връзки, което у нас се отнася по-скоро до Спасовден: „но устройвали игрища между селата, и събирали се на тези игрища, на танци и на всякакви бесовски песни, и там си отвличали жени по сговор с тях; а имали по две и по три жени”. Някои се опитват да свържат Русалиите със славянския бог Купало, но в Киевския синопсис от 1674г., неговия празник е описан по друг начин: „За този бог Купало или по-скоро беса, и досега по някои руски краища още се е запазил спомен; най-вече в навечерието на раждането на свети Йоан Кръстител: събират се вечерта юноши от мъжки, девически и женски пол, изплитат си венци от някаква зеленина и ги слагат на глави и се появяват с него; освен това на това бесовско игралище палят и огън, и около него, държейки се за ръце, нечестиво ходят и скачат и песни пеят, като често повтарят [името на] скверния Купало и прескачайки през огъня, сами себе си на този бяс Купало се принасят в жертва …”. Самата дума русалии се използва и Русия. Така на иконата на свети Нифонт Бесопрогонитея, която е от ХVІІІв. има следния надпис: „"Проклет да е всеки, който остави църквата божия и последна русалиите". От това, което е известно за славянските богове, Русалиите е малко вероятно да са общославянски езически обичай, а по-скоро са преминали в Русия в резултат от културното влияние на България през Средновековието, така, както с християнските книги са били пренесени и някои други съчинения, като апокрифи и летописи.

Заради връзката с езическите традиции православната църква, която като цяло има доста толерантно отношение към църковно-народните обичаи, категорично се противопоставя на честването на празникът Русалии. Запазен е Синодален акт на Охридската архиепископия свързан с празника Русалии от времето на Димитър Хоматиан. В него архиепископът дава следното описание на празникът: „Те казаха, че в тяхната страна имало стар обичай, който се нарича Русалия: да става през (първата) седмица след Петдесетница сбор на млади хора, които да обикалят селата в страната и чрез някакви игри, пантомимни танци, възторжени скачания и други неприличия да предизвикват жителите да им дават подаръци. Излезли и те през настоящата година, като се събрали и приготвили, за да представляват така из страната. При обиколката двама от тях се отбили в една овча мандра, която се виждала отсреща. Като стигнали там поискали сирене от управителя на тази мандра, но понеже той отказал да даде, те предприели собственоръчно да вземат. От тук изникнал помежду им спор, който достигнал до сбиване. Един от двамата тези играчи, комуто името бе Хрисил, ударил с едно дърво овчаря, а оня изкарал ненадейно нож и го ръгнал в сърцето на ударилия (го); поради това не се мина ни момент между смъртта и ножа, защото човекът веднага умрял.”. След като разглежда случаят, Димитър Хоматиан категорично забранява участието в тези ритуали: „Заради това светата Божия църква чрез настоящата грамота заплашва с афоресване от светата и живоначална Троица онези, които имат публична власт в Молиската област и всички местни жители или произхождащи от други страни и живущи в нея, щото никога вече в бъдеще нито да се занимават с такова богоненавистно дело, нито пък да подбуждат към него по-простите и долни, с това, че им дават съдействие.”. При все това Кузман Шапкарев пише, че но негово време участниците в Русалиите отивали в черквата, където влизали през вратата за женското отделение, а свещеникът им прочитал молитва и с китка босилек ги поръсвал със светена вода, а те целували кръста.

Макар в по-късно време, когато нашите изследователи са започнали да описват Русалиите да се говори, че се е правел подбор на участниците и един от критериите бил кандидатът да не е пияница, то по време на тези празненства и в по-късно време се е стигало до подобни неприятни инциденти. Така П. Р. Славейков в „Читалище” (1871, м. май, кн. 16, стр. 503-507) разказва че по пътя от Трявна за Казанлък имало полянка, наречена „Русалски гробища”, защото там е станало сбиване между русалии-великани и е имало 10-тина големи камъни. Димитър Маринов в „Жива старина”, (т. 7, стр. 650), пише, че и в района на село Литаково имало такива русалски гробища, защото там се срещнали две дружини, сбили се и имало убити. Според Христо Даскалов (СНУ, т. 22-23/1906-7, стр. 8) в Тревненско пък да считали, че един от местните колибари дядо Тодор, който познавал кой ще оздравее имал този дар, защото преспивал в „Русалското гробище”, но този автор изглежда е смесил Русалиите с „Ходенето на росен”. За такива битки между дружините пише и Кузман Шапкарев (Русалии, древен и твърде интересен български обичай, запазен и до днес в Южна Македония). Ритуалите също явно били съвсем безопасни и за самите участници, защото в някои случаи не успявали да свестят припадналите и те умирали.

Празникът Русалии продължавал една седмица, като започва от празника Свети Дух, който се пада в първия понеделник, след празника Петдесетница. Петдесетница е подвижен празник, който е 7 седмици след Великден и затова, макар да е на различна дата, винаги се пада в неделя.

През Русалската седмица къщите били постлани с пелин, а също жените, момите, момците и децата трябва да носят от това растение, за да не би русалките да им направят някоя пакост. През тази седмица русалките били като пияни и причинявали вреда на тези, които работели или спели през деня. През тази седмица никой не трябвало да излиза сам без другар извън селото и да ходи по полето или из гората, защото русалките го удряли и той се разболявал. В миналото не са работили през цялата седмица, а по-късно не се е работело само в понеделник, сряда и петък, а във вторник, четвъртък и събота се е работело само до пладне, а след обяд се е правело хоро. Болестта не наричала „налят” и от нея се умирало.

Русалиите или както са наричани още в Западна България – калушарите са мъже. Откъдето минела тяхната дружина, нивите давали добро зърно, а лозята и дърветата обилен плод. Калушарите също така лекували тези, които са се били разболели от русалската болест.

Дружината се ръководела от ватафин, наричан в Южна Македония – прот, т.е. пръв. Неговата длъжност се предавала по наследство по права мъжка линия, като се получавала от най-големия син. Само ватафинът знаел каква чародейна сила имали билките, използвани при ритуалите, както и заклинанията и заричанията, които трябвало да бъдат произнесени. Пред тези заклинания се смирявали дори русалките, самодивите, вещиците и магьосниците. Вафинът избирал участниците в дружината и ги оглашавал, т.е. придавал им чародейна сила, той осветявал знамето, ръководел игрите, давал на водата вълшебна сила и лекувал болните от русалска болест. Само той можел да влиза в контакт със самодивите и русалките и само не него се подчинявали невидимите сили. Затова пълното изпълнение на обреда не можело да се извърши без такъв ватафин.

Останалите участници в дружината били обикновени хора, които придобивали вълшебни сили само чрез посвещаване от ватафина. За да бъдел избран някой в дружината той трябвало да е пъргав и да може да скача, да е добър танцьор, за не е блудник, разбойник, пияница или изедник, а да е добър и честен селянин, освен това трябвало да се подава на внушение, да умее да пази тайна, да е издръжлив и да търпи лишения, да е със здраво телосложение и да не страда от някаква болест. Избраните за калушар е трябвало да постят една седмица. След поста кандидата отивал в дома на ватафина, където в присъствието на няколко по-стари членове на дружината бил поръсван с вода, над която предводителят предварително е изрекъл заклинания и в която имало чародейни билки. След като бъдел посветен му се определял наставник от по-старите участници в дружината, който трябвало да го обучи на задълженията му. След като се подготвел, новият член полагал следната клетва пред русалското знаме и тояга: „У къщата ми огнище да не гори, комин да не пуши, змии и гущери гнезда да вият в нея и бухали да живеят и да мътят, жена да ме не трае, люлка да не видя, дете да не ми заплаче, в гумното овца да не блее, вол и крава да не мукат, кон и кобила да не цвилят, куче да не лае, петел да не пее, тръни и бурени да растат, пусто и пометено да бъде. Аз самия с очи да не видя, с уши да не чуя, с език да не говоря, с крака да не ходя, с ръце да не ловя, от нищо насита да нямам, дето стъпя, да съхне, що похвана – да гори, пред мене чуми, зад мене холера, земя кости да ми не приеме.”. След изричането на клетвата целувал знамето и тоягата и вече ставал калушар. Участниците в ритуала носят обикновените си дрехи, но на главите си имали венец от самодивски билки, на обувките си имали железни шпори, а по връзките на цървулите малки звънчета и топчета-звънци. Групата се състои от нечетен брой участници, като ней-често са 7души. Според Кузман Шапкарев (Русалии, древен и твърде интересен български обичай, запазен и до днес в Южна Македония) обаче, дружината трябвало да е четно число, за да са по двойки и да се пазят от злите сили. Другар на прота бил кеседжията, следващите в йерархията били двойката юзбашии, след това в йерархията били чаушите, имало и слуги, а калаузи се наричали двамата предвестници, които играели ролята на съгледвачи. Все пак прави впечатление, че докато прот и ватаф се срещат още в средновековна България, то част от названията, споменати от Шапкарев са турски, т.е. от по-ново време: кеседжия, юзбашии и чауши.

Тоягата на калушарите била дълга около 1-.15м. и е била направена от явор, ясен или дрян, т.е. от дебело и здраво дърво за да служи при нужда и за оръжие, а в долния си край има железен шип, който да може да се забожда в земята при танцуването. Тоягата била шарена и накитена, като по нея имало звънчета, които звънели по време на танца. Тоягите се правели от ватафина, който в горния край правел дупка и пъхал там магически билки, след което запушвал отвора с клин. Тоягите се съхранявали при ватафина и се раздавали на участниците в групата през Русалската неделя. В Македония са носели саби, за да се пазят от злите духове.

Знамето се правело и се носело от ватафина. Считало се, че никой друг не можел да стои не само под него, но дори под сянката му, защото чародейната сила го омайвала. То се правело от бял ленен плат, като било с дължина около 2 лакътя. При приготвянето на ново знаме ватафинът зашивал в четирите му края магически билки и го поръсвал с чародейна вода. Докато се приготвяло знамето присъствали и останалите от групата, които танцували под звуците на гайда или кавал, на които се изпълнявали русалски мелодии. Прътът за знамето се правел по-дълъг и по-дебел от тоягите, като също бил от явор, ясен или дрян. Одяланото дърво за пръта се нашарвало, след това се натривало с магически билки и се поръсвало с чародейна вода. След заковаването на знамето към пръта на върха му се слагала китка, която се състояла от билките: перуника, кумунига, чемерика, вратика, тинтява, пелин и росен. Към китката се връзвали и няколко глави чесън. На Петдесетница калушарите се събирали в дома на ватафина и той изнасял знамето, а те се покланяли и целували знамето. След това през цялата седмица се редували да пазят знамето.

При ритуалите трябвало да има и музикант. Като музикален инструмент се предпочитал кавалът, но ако нямало кавалджия, тогава взимали гайдар, а ако нямало и такъв – музикант, който свири на зурла. Музиканта трябвало да знае русалските мелодии. В Ломско мелодията под звуците на която ставало лекуването се наричала „Флоричика”. В Южна Македония се използвал и тъпан.

Танците били два вида. Едните били за забавление и за берекет, а вторите, които същинските русалски танци били за лекуване на болни. Докато танцували, калушарите не трябвало да говорят с никой, а само ватафина можел да разговаря.

При лекуването се използвали също гърне с билки и паница с оцет. Гърнето се пълнело с ненапита вода и в него се слагали магически билки. Паницата била зелена, нова и глинена. В нея се слагали чесън и оцет с вода.

От русалски болести заболявали онези, които работели през русалската седмица, а също този, който е минал през лятото през русалско игрище, минавал е в потайно време през реки или е ходил до самодивски кладенци, спал е под самодивско дърво и др., които са свързани със самодиви.

Ватафинът преглеждал болният и преценявал дали е болен от русалска болест или друго. Ако установял, че било русалска болест минавал към лекуването. Лекуването ставало по следния начин. Болният бил поставян там, дето калушарите щели да играят и бил покрит с черга. До него на синия покрита с чист месал се слагало гърнето. Калушарите се нареждали в кръг по старшинство, като кръгът се затварял от най-стария и най-младия, които заставали един до друг. Ватафинът със знамето и паницата оставал извън кръгът и давал наставления. Калушарите започвали да играят около болния, като ватафинът ги напътствал кога да играят по-бързо и кога по-бавно. При знак да играят на място си подпирали гърба на тоягите и играели с изпъчен напред корем. След това взимали чергата на която бил болния, подхвърляли го с викове „Хай на калуш”. След това ватафинът влизал в кръгът, отивал при болния, триел му с оцета от паницата челото, ръцете и нозете, после надвесвал знамето над него, духал на четири страни и му давал да сръбне от оцета, после се оттеглял назад. Калушарите започвали отново да играят и да прескачат болния. Това се повтаряло три пъти.

След това започвали да играят около гърнето, а болният оставал извън кръгът. След като обиколели три пъти синията, музиката ставала по-жива. Калушарите минавали покрай ватафина, а той давал на всеки от тях да пие от оцета, след това поръсвал всеки от групата и болния с вода от гърнето. Това се правело три пъти, след което ватафинът надвесвал знамето над всеки от калушарите и изричал заклинания. Водата вече е била станала чародейна и започвала да влияе както на болния, така и на калушарите. Тогава започвала да свири русалската мелодия „Флоричинка”, а калушарите започвали да играят бързо и леко. Тогава ватафинът давал знак и най-старият от калушарите удрял с тоягата си гърнето, то се пръсвало, а водата напрасквала болния и играчите. Тогава болният скачал на краката си и побягвал оздравял. Побягвали и другите калушари, но няколко от тях, които били най-податливи на влияние падали в несвяст. Ако никой не паднел в несвяст, то болният нямало да оздравее. Свестяването на падналите калушари ставало пак с танци, но те се движели в обратна посока – от ляво на дясно. Падналите в несвяст също ги подхвърляли нагоре, ватафинът го поръсвал и когато започнел да се свестява му давал друга вода с други билки. свестяването трябвало да стане бързо, защото ако падналият изстинел, то можело да умре. Д. Маринов е записал впечатленията на един от калушарите и на двама от лекуваните. Калушаринът дядо Опро му разказал следното: „Когато обикаляме около болника, аз усещам, че се омайвам малко по малко. Когато приида при ватафина, та сръбна от оцета и ме погледа в очите, аз се зашеметявам; кога се надвеси знамето над очите ми, аз усещам, че ми се замъглява пред очите, като кога има мъгла. Като земем да обикаляме около гърнето – аз вече нищо не помня, нито какво прави ватафинът – като че ме носи някой. Кога ударят, та счупят гърнето и се пръсне водата, тогава аз омалаксвам, подкосяват ми се краката и падам. После нищо не помня”. Двама от лекуваните пък му описали преживяването си така: „Като ме донесоха и сложиха на чергата, додето играят калушарите около мене, аз усещам, че омалаксвам, дохожда ми дрямка. Като ме подхвърлят калушарите с чергата нагоре, аз се събуждам и започва да ми става по-добре, по-леко. Когато започнат калушарите да ме прескачат, аз усещам, като чу ли някой взима от болката и започва да ми става по-леко. Когато ватафинът ме запои с оцета и ме поръси с водата ми става леко, леко. А кога се счупи гърнето, на мен все едно някой ми казва: „Ставай, та бягай!” и аз скачам и побягвам и се усещам здрав. И оздравявам.”.

През Русалската седмица калушарите не поздравявали тези, които срещали. Също не трябвало да преминават през реки. Те не се прибирали у дома си, а когато нощували в някое село, не се делели, а нощували на едно място. Две дружини не трябвало да играят в едно село, нито да се срещат. За храна носели в себе си т. нар. „ручег” хляб и сирене, които им били подарявани от домакините, на които гостували.

Калушарите ходели от понеделника на празника Свети Дух до обяд в неделя. След това се събирали в дома на ватафинът, той прибирал знамето, а те му предавали тоягите, като му целували ръка и играели. След това си сваляли венците и китките от главата и дрънкулките от обувките. След това се правела празнична трапеза. Като свършело тържеството ватафинът изсипвал събраните пари и дарове, които се разделяли между всички, като главатарят получавал два дяла. Дяловете се разпределяли чрез жребий.

Към Русалии >>>