ALD * БЪЛГАРСКАТА
ДРЕВНОСТ * ALD
ПРАЗНИЦИ
И СЪБИТИЯ
НЕЗАВИСИМОСТТА
НА БЪЛГАРИЯ
[Главна] [Фотогалерии]
[Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници
и речници] [Празници
и събития] [Ново]
Цар Фердинанд обявява Независимостта на България на хълма Царевец във Велико Търново
МЕЖДУНАРОДНИЯ СТАТУТ НА БЪЛГАРСКАТА
ДЪРЖАВА ОТ ОСВОБОЖДЕНИЕТО ДО ОБЯВЯВАНЕТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА
Според Берлинският договор между река Дунав и Балкана било
създадено васално трибутарно княжество България под върховната власт на
султана, което разполагало с християнско правителство и войска. На юг от
Балкана била образувана провинция под името Източна Румелия, която оставала под
пряката политическа и военна власт на султана, но при условия на пълна
административна автономия, с християнин за генерал-губернатор. Според чл. 17 от
договора генерал-губернаторът на Източна Румелия се назначавал от турското
правителство със съгласието на Великите сили за срок от 5г. С Берлинският
договор била призната независимостта на Сърбия и Гърция. По силата на договора
Румъния трябвало да отстъпи на Русия територията на Бесарабия, която й била
отнета по силата на Парижкия мирен договор от 1856г., с който приключила Кримската
война, а като компенсация получила Северна Добруджа. Били признато също присъединяването
към Русия на турските територии Ардахан, Карс и Батум.
Макар поводът за избухването на Руско-турската война
от 1877-1878г. да бил избавянето на българите от турското иго, то в крайна
сметка докато Русия се сдобила с нови територии, а Сърбия, Гърция и Румъния
получили независимост, то българските земи били разпокъсани, като една немалка
част били върнати в положението, в което били преди войната.
Васалния статут на Княжество България лишавал страната
от пълноправно участие в международните отношения. Великите сили отричали на
българската държава дори правото самостоятелно да се застъпва и интересите на
българското население останало под властта на султана. Така например, когато на
27 януари 1881г. правителството на либералите изпратило до Великите сили нота,
в която било описано тежкото положение на българите в Македония, като е било
посочено, че Османската империя не е предприела предвидените в Берлинския
договор реформи, то отговорът бил, че Княжество България нямало право да иска
прилагането на член 23 от договора и го предупредили да не предприема никакви
действия по отношение на Македония.
На 6 септември 1885г. било провъзгласено Съединението
на Княжество България с Източна Румелия.
На Съединението най-остро реагирала Сърбия, която
обявила война на България, като били отправени претенции за териториална
компенсация. България сама отблъснала агресора, но договорът за мир бил сключен
на 18 февруари (3 март) 1886г. в Букурещ между суверена Османската империя и
нейното васално княжество България от една страна и Кралство Сърбия от друга.
Така заради васалния статут на българската държава при подписването на мира
участвала и Османската империя, макар да била изпратила символично една малка
войскова част, само колкото да демонстрира положението си на сюзерен на
нападнатата територия.
На 24 март (по нов стил - 5 април) 1886г. в двореца
Топхане Великите сили приели акт, според който общото управление на Източна
Румелия се поверявало на българския княз съгласно чл. 17 от Берлинския договор,
а докато продължавала реалната уния мюсюлманските села от Кърджалийска околия,
както и мюсюлманските села в Родопската област, останали извън управлението на
Източно Румелия да бъдат отделени от тази провинция и да бъдат управлявани
направо от турското правителство, вместо както е било уговорено в чл. 15 ал. 1
от Берлинския договор, като разделението на тези селища, както и промените в
Органическия устав щели да бъдат уточнени допълнително от специални съвместни
комисии. Другите разпореждания на Берлинския договор били оставени в сила.
В резултат на положението си на васално и трибутарно
княжество българската държава не само не можела да участва пълноправно в
международните отношения и имала финансови задължения към Османската империя,
но дори и Съединението макар фактически да обединило земите на север и юг от
Балкана и да осигурило съвместното им развитие в международно положение си
оставала само една реална уния.
ПОДГОТОВКАТА ЗА ОБЯВЯВАНЕТО НА
НЕЗАВИСИМОСТТА
На 16 януари 1908г. било назначено правителството
предложено от Демократическата партия в състав: Александър Малинов –
министър-председател и министър на обществените сгради, пътищата и съобщенията,
генерал-майор Ст. Паприков – министър на външните работи и изповеданията,
Михаил Такев – Министър на вътрешните работи, Иван Салабашев – министър на
финансите, Тодор Кръстев – министър на правосъдието, Андрей Ляпчев – министър
на търговията и земеделието, Никола Мушанов – министър на народното просвещение
и генерал-лейтенант Данаил Николаев – военен министър. През април 1908г. били
насрочени нови парламентарни избори, които се провели на 25 май 1908г., като
управляващата партия получила 174 от общо 205 места в Народното събрание. След
изборите била свикана извънредна сесия на народното събрание, която била
закрита на 12 юли 1908г. Ден преди това – на 11 юли 1908г. младотурския комитет
„Единение и единство” извършил преврат в Османската империя и султан Абдул
Хамид ІІ бил принуден на 23 юли да обяви, че възстановява Конституцията от
1876г.. Било назначено нова правителство начело с Кямил паша. Няколко дни
по-късно българският дипломатически агент в Цариград изпратил писмо на
правителството, в което го уведомил, че моментът е благоприятен за обявяване на
независимост на българската държава. Правителството обаче предпочело да изчака
първоначалния развой на събитията и после да действа съобразно с обстановката.
Правителството все пак решило да направи сондажи как
би се приело обявяването на Независимостта на България. По нареждане на
Паприков българският дипломатически агент в Париж Д. Станчов се срещнал в
периода 17-18 август в Карлсбад с руския външен министър. Изволски се
произнесъл благосклонно, но препоръчал да се изчака Австро-Унгария първа да
наруши Берлинския договор, като анексира Босна и Херцеговина. При този
обнадеждаващ резултат правителството решило да направи постъпки пред Високата
порта. Решението да се пристъпи към преговори с Османската империя било
съобщено на 25 август на Фердинанд, който макар да изразил опасения, че това
може да доведе до международни усложнения одобрил идеята и препоръчал да се
направят дипломатически сондажи.
В тази обстановка един инцидент в Цариград довел до
ускоряване на събитията. На 30 август било проведено тържество по случай
рождения ден на султана, на което младотурското правителство не поканило
българския дипломатически агент в Цариград Иван Гешов, с което било подчертано
васалното положение на страната. Поводът бил използван веднага и българското правителство
отзовало своя дипломатически агент, като в отговор Високата порта направила
същото с комисаря си в София.
Австро-Унгария на 6 август взела решение да
анексира Босна и Херцеговина, а за да разсее опасенията, че смята да се спусне
към Солун, войските от Новопазарския санджак щели да бъдат изтеглени. На 14
август 1908г. бил изпратен мемоар по този въпрос до Русия. На 2 септември в
замъка Бухлау (дн. Буховец, Чехия) се срещнали външните министри барон Ерентал
и Изволски, които се договорили, че Русия няма да се противопостави на
анексията, а Австро-Унгария да подкрепи искането й Проливите да се отворят за
руските кораби. При тези преговори било договорено България да се провъзгласи
за независимо кралство, а Гърция да получи остров Крит. Австро-Унгария обаче се
противопоставила на идеята Сърбия и Черна гора да получат някакви териториални
компенсации.
Последвало още едно събитие, което допълнително
ускорило, но и усложнило въпросът. На 5 срещу 6 септември избухнала стачка на
служителите на Източните железници, включително и на тази част от тях, която се
намирала на територията на Княжеството. За да намали загубите от стачката чрез
своя представител в София Дирекцията на източните железници помолила дирекцията
на БДЖ да поеме обслужването на железниците на българска територия до
прекратяване на стачката. Още на 6 септември цялата мрежа на Източните
железници била завзета от българските власти.
На 8 септември министър-председателят Малинов
телеграфирал от Париж до външния министър и княза, че моментът е подходящ да се
подеме енергично въпросът за независимостта. Паприков обаче все още се надявал,
че Османската империя сама ще подеме инициативата за споразумение по въпроса за
българската независимост.
На 9 септември стачката приключила и компанията
поискала българският персонал да бъде оттеглен. Правителството обаче обявило
железниците за български и наредило да бъдат окупирани от българските войски.
На настояванията на турското правителство България да върне завзетата
железопътна мрежа Паприков заявил, че въпросът ще бъде уреден със самата
компания.
Османското правителство се досетило за насоката, в
която са се насочили отношенията между двете държави и решило да заглади
конфликта, като на 11 септември управляващия султанското комисарство в София
връчил на външния министър телеграма на великия везир, в която се поднасяли
извинения за инцидента с Гешов и било изразено желание той да се завърне в
Цариград. Възползвайки се отстъпчивостта на Високата порта Паприков изпратил в
Цариград Константин Хаджикалчов за преговори. В периода 16-21 септември българският
пратеник провел разговори с великия везир, водачите на младотурците и
английския посланик Дж. Лоутър. При тези преговори му било съобщено, че
Високата порта е била съгласна да признае независимостта и да се разреши на
компанията да продаде експлоатацията на железниците при условие, че се сключи
българо-турски военен съюз. За да продължат преговорите в великия везир
изпратил при Паприков Осман Адил бей.
Междувременно Фердинанд се отправил за Виена, за да
потърси подкрепа. На 10 септември по случай 60-тия рожден ден на император
Франц Йосиф князът бил посрещнат като независим владетел. На следващия ден
Фердинанд провел разговор с външния министър барон Ерентал, който изразил
благосклонно отношение към обявяването на българската независимост. Той обаче
поставил въпросът за възстановяване на предишния статут на българските
железници. След този разговор Фердинанд телеграфирал на Малинов да върне
железниците, за да не се усложнява допълнително обстановката. На 16 септември
обаче правителството му отговорило, че е решило да задържи линиите, както и че
смята в неделя, на 21 септември във Велико Търново да бъде обявена
Независимостта. На следващия ден князът отговорил, че ще пристигне за
тържеството, но поискал да бъде отложено за 22 Септември.
На 20 септември посланиците на Австро-Унгария връчили
подписаните собственоръчно от император Франц Йосиф писма, с които се
съобщавало, че анексирането на Босна и Херцеговина е определено за 24
септември.
На връщане към България князът се срещнал с румънския
крал, който макар да не бил във възторг от идеята за Независимостта, все пак заявил, че не няма да има
възражение. На 21 септември в Русе се провел разговор между Фердинанд и Малинов,
които решили, че не трябва повече да се отлага обявяването на Независимостта,
тъй като не било желателно да се създаде впечатление, че България не действа
самостоятелно, а следва лошия пример на Австро-Унгария.
ОБЯВАВЕНТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА
Обявяването на Независимостта на Царевец, Велико
Търново – ретуширана снимка
На 22 септември 1908г. Фердинанд и правителството
пристигнали във Велико Търново. Владетелят слязъл на спирката при Трапезица, а
министрите продължили до централната гара на града, където били посрещнати от
събралото се множество. Заедно се отправили към храма „Свети 40 мъченици”,
където заварили Фердинанд държащ набрани по пътя полски цветя и телеграми от
различни обществени организации приканващи го обяви българската независимост да
се моли за успех на начинанието.
След пристигането на министрите всички влезли в храма
и от владишкия трон владетелят прочел манифеста за Независимостта. В него били
включени и текстове, които да създадат благоприятно впечатление при
предстоящото му признаване - акта бил представен като продължение на делото от
1878г. на Царя-Освободител Александър ІІ и на румънския крал, като същевременно
се изразявало желание за усилване на приятелските връзки с Османската империя.
В Манифеста било обявено, че за независимо царство се обявява обединената на 6
септември 1885г. България, с което се завършило Съединението и от реална уния
между васалното княжество и автономната турска провинция се преминавало към
самостоятелна унитарна държава.
V Велико народно събрание, което заседавало във Велико
Търново в периода 9 юли – 9 юни 1911г. направило промени в Търновската
конституция с оглед новия статут на държавата, като навсякъде думите
„княжество” и „княз” били заменени с „царство” и „цар”.
МЕЖДУНАРОДНО ПРИЗНАВАНЕ НА НЕЗАВИСИМОСТТА НА БЪЛГАРИЯ
Независимостта въпрос, който се отнася преди всичко до
нейният международен статус. Затова въпреки вътрешният акт на провъзгласяване
на Независимостта, то решаващо значение има как държавата ще бъде третирана от
другите страни. При разделяне на държави, каквото се явява обявяването на
независимост на една държава от друга също така трябва да се решат и някои
въпроси за правоприемството между двете отнасящи се до правата и задълженията.
По тези причини въпросът с международното признаване на Независимостта на България
съвсем естествено се свързва с някои имуществено-финансови въпроси.
Тъй като румънския крал вече предварително бил дал
своето съгласие, а Гърция използвала повода да обяви, че присъединява към
територията си остров Крит, то най-засегната се почувствала Сърбия, но в случая
въпросът за българската независимост бил по-малко болезнен от анексията на
Босна и Херцеговина, на които тя гледала като на свои потенциални земи.
Османската империя наблегнала преди всичко на
компенсациите за данъка, който е получавала от княжеството и Източна Румелия.
Нейните претенции били подкрепени от Франция и Англия. Австро-Унгария и Германия
съсредоточили своето внимание на решаването на въпросът с железниците, защото
те макар формално да били на Османската империя в експлоатацията им имали
участие австрийски и германски предприемачи. Русия пък искала да използва случаят
да се реши въпросът с задълженията на намиращата се в лошо финансово състояние Османска
империя, като ги прехвърли на икономически проспериращата България.
Първоначално се стигнало до военни демонстрации – България и Османската империя обявявили мобилизация и струпали войски по границата, същото направила и Австро-Унгария заради демонстрациите в Сърбия и Черна гора, английската флота се насочила към турски и гръцки води, а руската навлязла в Черно море..
Българското правителство първоначално предприело твърд
курс, като имало намерение да уреди въпросът чрез преки преговори с Османската
империя, без да плаща румелийския данък.
На 3 октомври българското правителство обявило, че е
готово да преговаря с компанията за откупуване на правото на експлоатация на
Източните железници.
На 14 октомври представителите на Англия, Франция и
Русия връчили на Паприков колективна нота, в която се настоявало да бъдат
разпуснати мобилизираните войски и да се пристъпи към преговори.
Преговорите с Високата порта започнали на 20 октомври
1908г., като Османската империя предявила претенции в размер на 650 милиона
франка, което означавала плащане не само на румелийския данък, но и този на
Княжеството, както и поемане на част от турските дългове. Дружеството на
Източните железници пък отправило претенции за 145 милиона лева. Според
българското правителство материалните интереси на Високата порта възлизали на
57,5 милиона лева, но изразило съгласие, че ако Османската империя признаела
веднага независимостта, сумата можело да се увеличи на 82-83 милиона лева. Османската империя макар да намалила размера за който претендирала не била съгласна да приеме българското предложение.
На 3 януари 1909г. било постигнато споразумение между
Австро-Унгария и Османската империя и Високата порта съсредоточила усилията си
върху преговорите с България, като добавила и претенции за Източните Родопи.
На 17 януари 1909г. Русия направила предложение тя да
поеме исканото от Османската империя обезщетение в размер на
125 000 000 лева, като приспадне тази сума от неизплатената й
контрибуция от войната през 1877-1878г., а България да изплати разсрочено за
период от 40-50 години на Русия 82 милиона златни лева при 4% лихва.
Предложението е било подкрепено от Англия и Франция, а България и Турция го
намерили за задоволително.
На 8 февруари 1909г. Фердинанд бил посрещнат в
Петербург с царски почести. На 3 март 1909г. било подписано предварителното
споразумение между Русия и Османската империя.
На 6 април 1909г. Ляпчев и Рифат паша в присъствието
на посланиците на Русия, Англия и Франция подписали българо-турския протокол за
уреждане на Независимостта. В него се уреждали въпросите за плащанията на
България за телеграфо-пощенската служба, фаровете и санитарната служба, а също
за мюсюлманките общини и вакъфските имоти. Според член 7 българското
правителство отделно трябвало да договори с компанията въпросът за
компенсацията за Източните железници. На същия ден в Петербург бил подписан
българо-руския договор за заем от 82 000 000лв. със срок за изплащане
75години при 4,75%лихва.
На 7 април 1909г. руското правителство признало Независимостта
на България. То било последвано от Англия, Франция, Италия, Сърбия, Черна гора
и Румъния. Австро-Унгария и Германия изчакали докато се уверят, че интересите
им свързани с Източните железници са гарантирани. Окончателното споразумение за
Източните железници било подписано на 13 юни 1909г., според което трябвало да
се изплати обезщетение в размер на 2 111 978, 55лева в срок от 6
месеца.
Празничната служба по случай обявяването на
Независимостта на България
ЗНАЧЕНИЕ НА ОБЯВЯВАНЕТО НА НЕЗАВИСИМОСТТА
Обявяването на Независимостта е значимо събитие за
всяка една държава и не случайно в повечето страни този ден се отбелязва като
техен национален празник.
Обявяването на Независимостта направила българската
държава равноправен участник в международните отношения. Наред с това чрез този
акт обявеното през 1885г. Съединение окончателно било завършено, като от този
момент насетне Княжество България и Източно Румелия се превърнали в една
държава. Това обстоятелство е важно, защото по този начин били затвърдени
границите на страната. В противен случай след края на Първата световна война
при подялбата на земите на загубилата я Османска империя е имало опасност
независимите и пълноправни участнички в международните отношения Сърбия, Гърция
и Румъния да откъснат значителна част от българските земи доколкото България
като васално княжество нямаше да може самостоятелно да участва в преговорите.
Макар днес участието на България в Първата световна война да се оценява като
катастрофа, то без акта на Независимостта териториалните загуби можеше да са
много по-големи – както например става с Унгария, която тъй като е била част от
Австро-Унгария е била лишена от ред територии, за които претендира и до днес и
те били дадени на Полша, Румъния и Сърбия.
Наред с всичко останало с акта на Независимостта били
уредени и някои съществени въпроси свързани с държавното и стопанско развитие
на страната, сред които най-съществен е този с Източните железници, доколкото
този вид транспорт, който по онова време се отличавал от останалия със своята
бързина и товароподемност е бил важен фактор за просперитета на страната.
Периода на разпад на големите мултинационални и
колониални империи към момента на обявяването на българската независимост се
застъпил с началото на един нов процес – създаването на международни коалиции и
съюзи, като още в този момент се проявява оформянето на двата лагера, които
няколко години по-късно се сблъскали в Първата световна война – Антантата и
Централните сили. Затова от този момент насетне вече независимата българска
държава преминала през няколко военно-политически и икономически съюза, при
което в съответствие с принципа, че няма вечни врагове и вечни приятели, а само
вечни интереси, то и за нея вчерашните съюзници се оказваха утрешните
противници и обратното.
ЛИТЕРАТУРА:
Е. Стателова, Ст. Грънчаров. История на Нова България
1878–1944.т.3, стр. 214-245.
История на България, Том VІІІ, България 1903-1918.
Културно развитие 1878-1918, БАН, С., стр. 100-111
Дипломатическа преписка. Изплащане на окупационния
дълг на бившата Източна Румелия, 1911
Доклад до Негово величество Фердинанд І Цар на
българите от Министерски съвет по случай 25-годишнина от възшествието му на
българския престол
Международни актове и договори 1648-1918, Съст. Сл.
Стефанова, 1958