ALD * БЪЛГАРСКАТА
ДРЕВНОСТ * ALD
ПРАЗНИЦИ
И СЪБИТИЯ
СЪЕДИНЕНИЕТО
НА КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ С ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ
[Главна] [Фотогалерии]
[Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници
и речници] [Празници
и събития] [Ново]
Алегория на Съединението – представени са фигурата на Княжество България с корона на главата, която е прегърнала присъединилата се към нея Източна Румелия, а на заден план е изобразена страдащата под робство Македония.
БЕРЛИНСКИЯТ КОНГРЕС И РАЗПОКЪСВАНЕТО НА
БЪЛГАРИЯ
Според Берлинският договор между река Дунав и Балкана било
създадено васално трибутарно княжество България под върховната власт на
султана, което разполагало с християнско правителство и войска. На юг от
Балкана била образувана провинция под името Източна Румелия, която оставала под
пряката политическа и военна власт на султана, но при условия на пълна
административна автономия, с християнин за генерал-губернатор. Отбраната на
провинцията оставала привилегия на султана, който имал право да строи в нея
крепости и да държи войски. За поддръжката на вътрешния ред в Източна Румелия била
създадена жандармерия, подпомагана от местна милиция. Навлизането на турски
войски в провинцията можело да стане по искане на генерал-губернатора, но
турското правителство трябвало да уведомява Великите сили за решението си и за
необходимостта предизвикала това. Според чл. 17 от договора
генерал-губернаторът на Източна Румелия се назначавал от турското правителство
със съгласието на Великите сили за срок от 5г. С Берлинският договор била
призната независимостта на Сърбия и Гърция. По силата на договора Румъния
трябвало да отстъпи на Русия територията на Бесарабия, която й била отнета по
силата на Парижкия мирен договор от 1856г., с който приключила Кримската война,
а като компенсация получила Северна Добруджа. Били признато също присъединяването
към Русия на турските територии Ардахан, Карс и Батум.
Макар поводът за избухването на Руско-турската война
от 1877-1878г. да бил избавянето на българите от турското иго, то в крайна
сметка докато Русия се сдобила с нови територии, а Сърбия, Гърция и Румъния получили
независимост, то българските земи били разпокъсани, като една немалка част били
върнати в положението, в което били преди войната.
Българите обаче не били готови лесно да се примирят с
натрапеният им Берлински договор. Започнали да се създават комитети „Единство”,
които си поставили за цел да повдигнат общонародно въстание и да обединят
всички български земи.
Макар избухналото на 5/18 октомври 1878г.
Кресненско-Разложко въстание да било потушено през май 1879г., борбата не
секнала. Съпротивата се пренесла във Велико Търново, където в училището при
храма „Свети Никола” се събрали представители на всички български земи за да
изразят своя протест срещу клаузите на Берлинският договор, като се обмисляло
Учредителното събрание да не пристъпи към работата си по приемането на
конституцията, докато не се преразгледа въпросът с разпокъсването на България.
Под натиска на Русия, делегатите на Учредителното събрание все пак се заели с
приемането на Търновската конституция, тъй като по този начин щели да се
изградят легитимни институции, които да отстояват българските интереси пред
чуждите страни.
За пръв генерал-губернатор на Източна Румелия бил
определен Александър Богориди – син на княз Стефан Богориди и правнук на
Софроний Врачански. Той пристигнал в Пловдив на 15 май 1879г. При неговото
управление областта макар формално да била провинция на Османската империя
започнала да се развива по примера на модерните европейски държави и княжество
България. През 1884г. той бил сменен от Гаврил Кръстевич. Новият управител
заедно с Георги Сава Раковски също бил възпитаник на Стефан Богориди. С другия
му син Никола бил изпратен да учи в Париж и завършил право, бил наместник на
княза на остров Самос, а след това помагал и на Александър Богориди при
управлението на Източна Румелия. Гаврил Кръстевич се издигнал до съдия във
Върховния съд на Османската империя, като същевременно подпомагал дейността на
Българската екзархия и просветното движение. Автор е и на една история на
България. Затова смяната на генерал-губернатора не променила тенденциите на
развитие на областта, което на практика означавало, че тя се променяла
синхронно с Княжество България, но двете заедно в политическо и икономическо
отношение все повече се отдалечавали от изостаналата Османска империя, което
редом с националните стремежи за обединяване на българската нация добавяло
допълнителни фактори, които да ги тласкат към консолидация и разрив със
сюзерена.
ПОДГОТОВКАТА НА СЪЕДИНЕНИЕТО
През 1880г. правителството на Княжество
България възложило на Стефан Панаретов да проучи позицията на Великобритания по
въпросът за Съединението. Но по това време Великите сили били ангажирани с
уреждане на гранични спорове между Гърция, Черна гора и Турция и не искали да
усложняват допълнително обстановката. Затова полученият отговор бил, че не
трябва да се предприемат стъпки за обединение на княжеството с провинцията.
На 27 януари 1881г. правителството на
либералите изпратило до Великите сили нота, в която било описано тежкото
положение на българите в Македония, като е било посочено, че Османската империя
не е предприела предвидените в Берлинския договор реформи. Великите сили обаче
предпочели да отговорят, че Княжество България нямало право да иска прилагането
на член 23 от договора и го предупредили да не предприема никакви действия по
отношение на Македония.
Главните дейци на Съединението – възпоменателна снимка във връзка с 40-та годишнина
През 1884г. в Княжество България
започнали да се създават „македонски комитети”, които имат за цел освобождение
и обединение на разпокъсаните от Берлинския договор български земи.
На 10 февруари 1885г. е създаден подобен комитет и в
Пловдив, в чието ръководство влезли Захари Стоянов, Иван Андонов, Тодор Гатев,
Петър Зографски, Спиро Костов, Иван Стоянович, Спас Турчев, Ганьо Атанасов и
Тома Карайотов. В началото комитета носел различни наименования:
„Българско-македонски комитет”, „Таен революционен комитет”, „Таен централен
българо-македонски комитет”, „Таен революционен македонски комитет”. На базата
на съществувалите в предишните години комитети „Единство” и гимнастическо-стрелкови
дружества под негово ръководство в Източна Румелия е била изградена нова мрежа
от комитети имащи за цел освобождението и обединението на българските земи. Към
идеята за Съединението били привлечени също лидерът на опозицията в Източна
Румелия доктор Георги Странски, повечето от офицерите в областта, сред които
Данаил Николаев, Райчо Николов, Сава Муткуров, Димитър Филов, Въло Сарафов, а
също и ред чиновници от администрацията на провинцията.
Били предприети постъпки за проучване на позицията на
управляващите среди в Княжество. Петко Каравелов се противопоставил на идеята
за Съединение. Княз Александър през 1885г. се намирал в тежко положение, заради
провалът на създаденият от него режим на пълномощията. Затова виждал в
Съединението възможност за укрепи разклатеното си положение. Той отказал да
бъде пряко ангажиран с подготовката на Съединението, но заявил, че е готов да
го приеме. По време на посещението си в Лондон през юли 1885г. княз Александър
провел разговори с британски държавни дейци, които заявили, че те няма да се
против Съединението, в случай, че то няма да засили руските позиции. На връщане
във Виена се срещнал с император Франц Йосиф и външния министър Калноки, които
го уверили, че няма да имат възражения, ако Съединението се извърши без да се
стигне до война с Турция.
На 25 юли в с. Дермендере (дн. Първенец) се провело
тайно заседание на БГЦРК, на което присъствали дошлите от княжеството Димитър
Ризов и Коста Паница. Бил избран нов състав на комитета, в който влезли Захари
Стоянов, Иван Андонов, Иван Стоянович, Димитър Ризов и Коста Паница. На това
заседание било решено временно да се преустанови работата по освобождение на
Македония и всички усилия да се концентрират върху предстоящото Съединение. На
заседанието било взето решение Съединението да бъде провъзгласено на 15
септември. За осъществяване на набелязаната цел било взето решение да се
пристъпи към разширяване на кръгът на българските офицери от Източна Румелия,
които да участват в начинанието. С посредничеството на доктор Странски бил
привлечен командира на ІІ пехотна дружина майор Данаил Николаев, който освен
това щял да е началник на сборния лагер край Пловдив на организираните от
областната управа в началото на септември военни маневри на І и ІІ опълчение на
източнорумелийската милиция, което обстоятелство можело да спомогне за
извършването на Съединението.
На 3 август в с. Дермендере било свикано разширено
заседание на БТЦРК, в което участвали и активисти от провинцията. На него била
оповестена датата на въстанието.
На 20 август княз Александър, който гостувал в
Австро-Унгария във връзка с военните маневри в Пилзен се срещнал във
Францесбад, (дн. Франтишкове, Чехия) с руския военен министър Гирс, който го
предупредил, че Великите сили не искали да се променя статуквото на Балканите.
Князът го уверил, че без одобрението на Русия няма да участва в опит за
Съединение.
На 23 август 1885г. тайният комитет обсъдил плана за
действие. Захари Стоянов и доктор Странски предложили превземането на конака и
свалянето на правителството да се извърши от въстанически чети. Иван Андонов и
Панайот Хитов предложили освен четите да участва и войската, за да се осигури
успеха на начинанието и това било прието.
На 30 август 1885г. Димитър Ризов и Сава Муткуров се
явили пред княз Александър І, който бил на военни маневри край Шумен и му
съобщили, че се планира Съединението да се извърши на 15 септември. Въпреки
опасенията си за потенциалните рискове и скептичното отношение на министър
председателя Петко Каравелов князът дал съгласието си да приеме Съединението.
Същия ден той повишил 79 български и 5 руски офицери, а не следващия ден
заминал за Варна. Ризов заминал с него и в двореца Евксиноград обсъдили
подробностите около Съединението.
На 1 септември Гаврил Кръстевич се завърнал в Пловдив
от посещението си в Цариград, където бил повикан да даде обяснение относно
митническата спогодба с Княжеството и по някои други въпроси.
СЪЕДИНЕНИЕТО
На 2 септември 1885г. Захари Стоянов, Петър Зографски,
Иван Стоянович и Коста Паница тръгнали из провинцията да агитират за
въстанието. Същия ден обаче, една наглед незначителна случка ускорила развоя на
събитията. В Панагюрище трима младежи – Събко Милков, Тодор Симеонов и Андон
Орешков излезли на главната улица, развели знаме, започнали да гърмят и да
викат „Да живее Съединението”. Към тях се присъединили още няколко души.
Полицията без особени затруднения арестувала
организаторите и конфискувала знамето. Станалото обаче предизвикало масово
недоволство – около 2000 души обсадили околийската управа и поскали задържаните
да бъдат освободени, а знамето да бъде върнато. След кратко противопоставяне
началникът изпълнил и двете искания.
На 3 септември генерал-губернаторът свикал частния
съвет и на него било решено да се установи контрол върху печата и да се арестуват
организаторите, а до префекта на Пазарджик била издадена заповед Захари Стоянов
да бъде екстрадиран в Княжеството. В Панагюрище бил изпратен адютанта на
генерал-губернатора Кънчев, заедно със следовател за да проучат станалото.
Членовете на БТЦРК от своя страна в отсъствието на
Захари Стоянов, който се намирал в Пазарджик за да агитира, решили че момента е
благоприятен за действие, тъй като опълчението е било събрано, а имало опасност
при отлагане, областната управа да вземе мерки, които да осуетят начинанието.
Било взето решение вечерта на 5 срещу 6 септември 1885г. майор Данаил Николаев
с войската и въстаническите чети от Голямо Конаре, Чирпан и Станимака (дн.
Асеновград) да арестува генерал-губернатора и да свали правителството.
На 4 септември 1885г. настъпило раздвижване в село
Голямо Конаре. Там бил изпратен началника на жандармерията Райчо Николов за да
направи анкета. Посещението на Райчо Николов, който самия бил участник в
подготовката на въстанието било съпроводено с тържествени демонстрации. Това
хвърлило в смут областната управа, която разпоредила на префекта на Пловдив
Димитров да замине за селото с войска и да въдвори ред. Там обаче префекта бил
задържан, а на следващия ден при обявяването на въстанието му било съобщено, че
е снет от поста си и арестуван.
Същият ден председателят на Постоянния комитет на
Източна Румелия свикал извънредно заседание за да се обсъди ситуацията. Начов и
фон Дригалски изразили становище, че положението не е толкова сериозно, но
останалите считали, че движението не може да бъде спряно. В
крайна сметка било взето решение да се допитат до руското дипломатическо представителство дали не е
по-добре Постоянния комитет да изпревари събитията и сам да обяви Съединението.
Била изпратена делегация в състава на която влизали Иван Гешов, Иван Вазов и
свещеник Г. Тилев, които били приети от управляващия агентството Игелстром и
военния аташе подполковник Чичагов. Те категорично заявили, че Русия е била против
нарушаването на Берлинския договор, а без нейната подкрепа Съединеното нямало
да има успех.
Игелстром заминал за село Голямо Конаре за да се опита
да усмири населението, като по пътя спрял в село Цалапица, като държал реч, че
Русия е против такова Съединението. В Голямо Конаре пристигнал със закъснение,
когато четата вече била потеглила и успял да се срещне само с арестувания
префект Димитров. След това побързал да се върне в Пловдив за да предупреди за
станалото, но когато пристигнал въстанието вече било започнало.
На 5 септември в Пловдив било разлепено възванието на
завърналия се в града Захари Стоянов, в което той приканвал населението да се
включи в борбата за Съединението. В останалите градове и села местните комитети
също вдигнали населението.
На 5 срещу 6 септември край Пловдив започнали да се
събират въстаническите отреди. Първа пристигнала четата от Голямо Конаре водена
от Чардафон. Подражавайки на събитията по време на Априлското въстание знамето
било носено от неговата годеница Недялка Шилева – Чардафонова, която го била
ушила. По-късно дошли и въстаниците от Станимака водени от К. Балтов, П.
Сребров и Г. Ковачев.
Руските офицери на служба в областта, тъй като нямали
инструкции обещали да запазят неутралитет. Военния аташе Чичагов отишъл при
Гаврил Кръстевич и му заявил, че скоро конакът ще бъде обсаден и ще го
арестуват, затова е дошъл да бди за сигурността му. Генерал-губернаторът обаче
му заявил, че не иска да се компрометира, предпочитал да се престори, че нищо
не знае за подготвяното въстание и затова смятал да си легне да спи.
На 6 септември 1885г. в 2 часа намиращите се с Данаил
Николаев във военния лагер войници се заклели във вярност на княз Александър,
след което потеглили за Пловдив.
При създалото се положение войската без особени
затруднения обсадила конака. В дворът на конака били разположени три роти под
командата на Райчо Николов. Майор Николаев поискал от полицмайстерът майор
Коростелов да му донесе ключовете от портите на конака. Тогава се намесил
руския военен аташе Чичагов и заявил, че с тези си действия отиват против
волята на руския цар. Майор Николаев отговорил, че изпълнява своя дълг и му
изкрещял да се маха. Чичагов инстинктивно
изкозирувал и си заминал. Коростелов под предлог, че не знае къде са ключовете
от портата, отказал да ги предаде. Тогава майор Николаев се провикнал: „Да
живее княз Александър”, при което войниците от охраната на конака отвърнали с:
„Ура”. Чувайки това Коростелов разбрал, че не може да разчита на охраната на
конака и отворил портите. За да не се възпроизведе впечатление, че станалото е
военен преврат, майор Николаев не влязъл в конака, а наредил да започнат да
бият камбаните за да се съберат жителите на града. Когато пристигнал Захари
Стоянов, той влязъл при генерал-губернатора заедно с Иван Андонов и Стойчо
Попов. Майор Николаев изпратил поручик Стефов да изведе Гаврил Кръстевич.
Четиримата го срещнали да излиза от личните си апартаменти и го уверили, че са
взети всички мерки за неговата сигурност. Кръстевич заявил: „И аз съм българин.
Ако съм загубил всичко, то поне народът спечели”. Захари Стоянов му отговорил,
че и те нямали нещо против самия него, а били против пашата. В двора Гаврил
Кръстевич бил качен на файтон, а около нея групата от Голямо Конаре оформила екскорт.
Във файтона до генерал губернатора с извадена сабя седнала Недялка Шилева.
Гаврил Кръстевич се оплакал на майор Николаев, че това било унижение, но
тълпата го пресякла, че му е оказана част. В известен смисъл, това наистина
било така, защото тя била знаменоската на четата от Голямо Конаре. Чардафон
обаче вместо да потегли веднага за Голямо Конаре с генерал-губернатора започнал
да го разкарва из целия град, като при руското консулство ги очаквала голяма
тълпа, която при преминаването им започнала да вика „Долу”, за да се
демонстрира, че населението иска промяна. Намесата на Муткуров и Захари Стоянов
сложили край на обиколката и конвоят потеглил за Голямо Конаре.
След арестуването на генерал-губернатора и свалянето
на правителството било съставено привременно правителство в състав: председател
– доктор Странски, подпредседател доктор Чомаков, и членове: майор Николаев,
майор Филов, майор Райчо Николов, Я. Груев, К. Пеев, доктор Янкулов, Захари
Стоянов, Д. Юруков, Г. Данчев, А. Самоковец и Г. Бенев.
Привременното правителство издало прокламация за
мобилизация на всички мъже между 18 и 40 години, а майор Николаев бил
провъзгласен за главнокомандващ.
При овладяването на пощенската станция нейният
началник Тодоров, който бил вършил финансови злоупотреби и се опасявал, че ще
бъде наказан от новата управа се изплашил, че идват да го арестуват и побягнал.
Райчо Николов го подгонил, а Тодоров произвел няколко изстрела и успял да
застреля своя преследвач. Събралата се от изстрелите тълпа застигнала Тодоров в
едно кафене, където се бил скрил и го убила. В резултат от взетите от
временното правителство мерки били предотвратени други репресии.
На 6 септември намиращия се в Евксиноград княз
Александър получил телеграма, че е провъзгласено Съединението в негово име.
Князът се отправил към Велико Търново, за да издаде официален акт за
Съединението. Събитието се оказало
голяма изненада за Петко Каравелов. Макар да се противопоставял на
Съединението, пристигайки във Велико Търново и заварвайки населението във
възторг от станалото се намерил пред свършен факт. С негово съгласие княз
Александър издал укази за обща мобилизация и за свикване на ІV обикновено
народно събрание на 10 септември.
На 8 септември князът пристигнал във Велико Търново,
където го посрещнали министър-председателят Петко Каравелов и председателят на
Народното събрание Стефан Стамболов, както и делегатите на Привременното
правителство К. Хаджикалчов и Г. Янкулов. Князът издал манифест, с който
оповестил, че приема „Съединението на двете български области в една държава” и
приел титлата „княз на Северна и Южна България”.
Княжеският манифест за Съединението
На 9 септември княз Александър и
министър-председателят Петко Каравелов пристигнали в Пловдив. Същият ден
Временното правителство било разпуснато, а функциите му били поети от трима
комисари – доктор Странски, П. Р. Славейков и Йоаким Груев. Княз Александър І
уведомил Великите сили, че е поел управлението на Южна България, а също, че
остава под върховната власт на султана, но същевременно посочил, че народът е
готов да отстоява обединението. Междувременно доктор Странски успял да разбуди
страховете на британските дипломати. При среща с двама от тях им заявил, че
Русия е успяла да прогони от Източна Румелия русофоба Богориди и да постави на
негово място русофила Кръстевич, а сега се опитвала да засили руското влияние и
в княжеството, като отстрани княз Александър. Мотивирайки се с това, той
обяснил, че станалото имало за цел да отстрани надвисналата заплаха над
Османската империя и да ограничи влиянието на Русия, поставяйки провинцията под
управлението на мразения от нея княз Александър. Руската реакция послужила
по-скоро като потвърждение на думите му – било наредено на военния министър М.
Кантакузин да подаде оставка, а руските офицери да не се ангажират със
ставащото, а малко по-късно те били отзовани.
Османската империя се оказала раздвоена. От една
страна от нея се очаквало да се намеси в въоръжена сила. Турското правителство
струпало войски по границата с Източна Румелия и окупирало град Кърджали и
околните села. От друга страна обаче Османската империя не била готова нито
военно, нито финансово да се забърка във военен конфликт, който имало опасност
да се пренесе и в Македония. За нея по-изгодния вариант бил да уреди проблемът
чрез преговори. Макар великият везир Кючюк Саид паша, героят от Плевен Осман
паша и председателят на Държавния съвет Акиф паша да изразили становище да се
настъпи към Източна Румелия, то поучения от неотдавнашния опит султан Абдул
Хамид казал: „През 1876г. с такива съображения ме заставиха да воювам, а що
излезе?”. Решението на падишаха се оказало мъдро, защото без да понесе
финансови и военни загуби Османската империя успяла да излезе от затрудненото
положение формално без да загуби нищо, а фактически успяла да поеме контрола
над Кърджалийско и да създаде напрежение между България и Сърбия.
Макар потърпевшата от случилото се да била Османската
империя, то Гърция и Сърбия реагирали много по-остро на станалото. На 2 ноември
1885г. Сърбия обявила война на България, но претърпяла неуспех. Вместо да подкрепи
Сърбия султанът предпочел да изпрати на помощ на България малка войскова част
за да демонстрира положението си на сюзерен.
Обявяването на Съединението
Договорът за мир между суверена
Османската империя и нейното васално княжество България от една страна и
Кралство Сърбия от друга бил сключен в Букурещ на 18 февруари (3 март) 1886г.
от представителите на трите страни: румелийския берлербей и директор на печата
към Външното министерство Абдуллах Меджид паша, управителят на БНБ Иван Гешов и
сръбския пълномощен министър в Лондон Чедомил Миятович. Договорът съдържа една
единствена клауза: „Мирът е възстановен между Сръбското кралство и Българското
княжество от деня на подписване на настоящия договор.”
На 24 март (по нов стил - 5 април) 1886г. в двореца Топхане
Великите сили приели акт, според който общото управление на Източна Румелия се
поверявало на българския княз съгласно чл. 17 от Берлинския договор, а докато
продължавала реалната уния мюсюлманските села от Кърджалийска околия, както и
мюсюлманските села в Родопската област, останали извън управлението на Източно
Румелия да бъдат отделени от тази провинция и да бъдат управлявани направо от
турското правителство, вместо както е било уговорено в чл. 15 ал. 1 от
Берлинския договор, като разделението на тези селища, както и промените в
Органическия устав щели да бъдат уточнени допълнително от специални съвместни
комисии. Останалите разпореждания на Берлинския договор били оставени в сила.
ЗНАЧЕНИЕ НА СЪЕДИНЕНИЕТО
В общественото съзнание понякога Съединението
значително се надценява, като се счита, че Северна и Южна България са се
обединили в една държава. Понякога пък неоснователно се подценява, като се
набляга на формалния резултат, според който единствената промяна в старото
положение била, че е създадена реална уния като българския княз е направен и
генерал-губернатор на Източна Румелия, а окончателното сливане на двете части е
станало с акта на Независимостта. Но макар чисто формално Съединението да било
само една реална уния под върховната власт на султана, то станало основата на
консолидирането на двете части на България, което на свой ред направило
възможно окончателното им обединение.