Самоков, Самоковите / Samokov, Hammer mill
Думата „Самоков”, от която е произлязло името на днешния град означава съоръжение, което кове само. В по-късно време така наричали самите мадани, където желязото се изтегляло на пръти, които се използвали за направа на различни метални изделия. При коването задвижването на духалата за въздух и на големите ковашки чукове било тежка и изнурителна работа. При самоковите за тези две тежки и трудоемки дейности била използвана силата на водата.Според преданията купищата сгурия в региона на град Самоков са от времето на латините, т.е. на Римската империя. Тези предания намериха потвърждение при проучванията на Шишманово кале, където са били разкрити останки от пещ за топене на руда, заготовки от разтопено желязо и отпадъчни продукти – шлака и стопилки.
Не са запазени сведения за рудодобива и обработката на желязо в региона от времето на Средновековието. Ходжа Саддедин разказвайки за похода на Лала Шахин по време на който турците разбили християнската войска при Чамурли, след което завладели Ихтиман и Самоков е отбелязал: „и тази нова земя, в която се добива желязо, била присъединена към султанските територии” („Корона на историите”, прев. М. Калицин, ВТ, 2000, стр. 187). Тъй като по време на турското робство рудниците са били владени от турските бейове и паши, то българските имена на някои от тях показват, че вероятно са от епохата преди османското нашествие: Бошковия мадан над сели Бели Искър, намиращия се срещу него на р. Черни Искър мадан „Църква Бельов мадан”, Етровица при село Мала Църква, Драгановия мадан при с. Радуил и др. Някои технически названия също показват, че са остатъци от времето преди поробването: шлака-сгурия, ватах – майстор, мадан – самоково и др. При с. Широки дол е бил открит надпис от някой си Лазаро, който направил вада за плавене на руда. През 1508г. 11 от маданите били подарени от султана на Гази Мустафа паша. Евлия Челеби е отбелязал, че в града е имало 40 рудници, а Хаджи Калфа пише, че там са се правели котви за кораби. В годините на турското робство за железодобива и обработката на желязото се използвал безплатния труд на населението – т. нар. „ангария”. С настъпването на „Танизмата” собствениците на мадани продължили да се опитват да използват ангарията, като средство за осигуряване на безплатна работна ръка. Населението се противопоставило. Начело на борбата срещу ангарията застанал ихтиманецът Станой Балабанов. Той получил подкрепата на самоковския владика Дели Матей, който го изпратил при брат си Аристарх - съветник на султана. В резултат от усилията му бил изпратен за каймакамин Ямурла бей, който се заел с премахването на ангарията. Бейовете не се примирили лесно. Те първо успели да отстранят от поста Ямурла бей. След това чрез разбойници-турци избили някои от подръжниците на Станой Балабанов, сред които някои представители на видните местни родове: Почекановци от Рельово, Петкооглу от Таджилар и др. Накрая затворили самия Станой Балабанов и го подложили на изтезания. След намесата на централната власт по настояване на софийския мютесарифин той бил освободен. Опитите на бейовете да запазят ангарията намерила и въоръжен отпор. В периода 1848-1853г. хайдушкия войвода Чакър войвода успял да наплаши собствениците на мадани и те били принудени да се откажат от използването на безплатен труд. През ХІХв. самоковите вече трудно се конкурирали с модерните западноевропейски фабрики и тяхната рентабилност се осигурявала от безплатната работна ръка. Затова краят на ангарията довел до упадък на този начин на обработка на желязото. Бейовете започнали да продават маданите си първо на евреи, а след Освобождението и на българи. Модернизацията на икономиката на свободна България довела да закриването на маданите. През 1908г. затворил последния от тях, който се намирал в с. Радуил. Друга причина за упадъка на тази дейност е била изсичането на горите, тъй като дървения материал бил необходим за пещите.
Плавенето на желязната руда ставало от пороите или чрез вади. Вадите били дълги по 15км., като били прокарвани чрез дървени коруби (направени от дърво улеи), наречени кораби. Рудата, като по-тежка оставала на място, а пясъкът се отичал. После рудата се отнасяла на реката на мястото за плавене, наречено „замет”. Там водата се пускала през един дъсчен улей, наречен „пребой”. След като прекарвали рудата няколко пъти, тя ставала чиста и се отнасяла на видията.
Във видията рудата се плавела още веднъж в специални корита, след което се изсипвала в пещ върху въглища и дървета. След 8-часово топене рудата се обръщала на дъното, наречено „ступ” в кьолче (расович). След изваждането на първото кьолче, се образувало второ, наречено „цопина”. За ускоряване на горенето се използвали мехове, които се задвижвали механично от вода. За целта се правел водоскок висок около 10м., от който водата падала върху голямо наливно колело с диаметър 7-8м. Падащата от водоскока вода задвижвала колелото. В средата на колелото било прокарано дебело дърво, наречено „валмо” с диаметър около 1м. и дължина около 10-12м. На валмото били набити спици, наречени „палци”. Когато водата завъртала наливното колело и валмото, то палците задвижвали два големи меха дълги 3-4м. и те вкарвали въздух, който разгарял огъня. Самата пещ била висока около 3-4м. След като желязото се обработело във виднята, то се отнасяло в мадана.
Маданите също работели, като използвали енергията от падащата вода. За целта се правел водоскок достигащ 16-20м. Правел се дъсчен яз наречен „кораб”, в който се събирала 100-150тона вода. От този „кораб” тръгвал надолу улей с дължина 18-20м. наричан „шоштръб”, който в горната си част бил по-широк, а в долната по-тесен, за да се увеличи налягането на водата. Водата от този улей падала върху колело с диаметър около 1.60м., наречено „мачно коло”, във валмото на което били набити в средата 6 „палци”. „Палците” задвижвали голям чук, наречен „млат”, който тежал по около 500кг. Дръжката на наковалнята в единия си край се опирала на наковалнята, а в другия на палците. В края на дръжката, който се опирал в наковалнята имало желязна елипсовидна гривна, която изпълнявала ролята на металната част на чука. Друга елипсовидна гривна се намирала в другия край на дръжката. Със заострените си краища тя била захваната от две подпорки – „скрипи”. Тази гривна изпълнявала ролята на подвижна опорна точка на лоста-дръжка на чука. Когато водата се пуснела и задвижела „мачното коло”, то „палците” повдигали и отпускали млата. Наковалнята се правела от желязо, което се забивало в дървен пън, забит в земята. Меховете, които разгаряли огъня в пещта се задвижвали също от водно колело.
При мадана имало и други постройки. Едната била кула, в долната част на която се пазело готовото желязо, а в горната било жилището на управителя на мадана. Имало също постройка, в което живеели работниците.
Един мадан бил обслужван от 8 души – 2 майстори, 4 работника и двама чираци. Работели на две смени - денем и нощем. Изработените пръти желязо ги откарвали в града с кола. Работата на маданите продължавала от 1-15 март до Коледа, като спирала в студените месеци заради замръзването на водата, а освен това прекъсвала също в периода от Петровден до Голяма Богородица за да се прибере реколтата. През 2015г. е направена възстановка на действащ модел на металургично съоръжение.
Галерии / Gallery
Самоков - галерии/ Samokov – gallery
