ALD * БЪЛГАРСКАТА
ДРЕВНОСТ * ALD
ПРАЗНИЦИ
И СЪБИТИЯ
СВЕЩЕНОМЪЧЕНИК
СВЕТИ СИМЕОН, МИТРОПОЛИТ САМОКОВСКИ
[Главна] [Фотогалерии] [Филми] [Библиотека] [Други] [Статии] [Азбучници
и речници] [Празници
и събития] [Ново]
Свети Симеон Самоковски – икона от Бельова черква край Самоков
Свети Симеон е бил ръкоположен за самоковски митрополит наскоро след смъртта на
неговия предшественик Ефрем, който починал на 4 април 1733г.1
На 15 декември 1734г. свети Симеон посетил Рилският
манастир, като оставил своя автограф в Големия панагирик
съставен от Владислав Граматик. В тази бележка той се нарича Симеон Попович и е
отбелязал, че посещава манастира за втори път. Преди и след неговата бележка
има два автографа на сръбския ипечки патриарх Арсений ІV Йоанович Шакабента (ипечки патриарх 1725-1737;
в Сремски Карловци 1741-1748) – от 1725г. и от 1735г.
Тъй като по това време самоковската епархия е била подчинена не на Охридската,
а на Ипечката църква, то митрополит Симеон нарича
себе си негово чадо. В този период в манастирът е гостувал и Партений Павлович, тъй че не е изключено някои от
посещенията да са свързани с подготвяното въстание.
Възнамерявайки да започнат война с Османската империя
австрийците влезли в преговори с ипекския патриарх Арсений IV и охридския архиепископ Йоасаф
(1718-1746). Двамата църковни водачи поели задължението да вдигнат въстание,
щом австрийските войски превземат Ниш и да им помогнат с продоволствие. Йоасаф изразил желание в случай на успех включените в
неговия диоцез области да се оформят като автономна
държава, начело на която да бъде поставен намиращият се в Австрия православен
княз Раду Кантакузин, син
на бившия влашки господар Шербан Кантакузин.
През 1733-1735г. се водела активна подготовка на бъдещото въстание, в която
взел участие и Партений Павлович, който посетил
София, Пловдив и Ниш.
През 1735г. избухнала война между Османската империя и
Русия, като на следващата година се намесила и Австрия. Католическият никополски
епископ Никола Станиславов с братята си и други
емигрантски водачи се заели с одобрението на австрийския Върховен военен съвет
да подготвят въстание в българските земи и да организират български
доброволчески отряди. В документите се отбелязва, че те успели да наберат
няколко хиляди души, които да бъдат поставени под австрийско командване.
Впоследствие обаче този план бил изоставен, тъй като австрийците счели, че ще се
справят и сами, като се опасявали, че ако избухне въстание, то турците ще разорят
християнските селища и техните войски ще завладеят опустошени територии.
На 14 юли 1737г. австрийската армия преминала границата
между Ягодина и Парачин и настъпила към Ниш. След
кратка обсада Нишката крепост се предала без кръвопролитие и австрийските
войски били насочени на север за овладяване на Видин. Венецианският байло в Цариград Контарини в
доклада си от 23 юли - 3 август 1737г. е отбелязал, че при появата на австрийските
войски всички православни християни в селата от Ниш до София въстанали против
турците и се заловили за оръжие в помощ на немците.
Въстанали българите в Пиротско,
Знеполско, Брезнишко, Кюстендилско, Дупнишко и Кривопаланско.
Въстанието се прехвърлило отвъд Стара планина, като обхванало Берковско и други
райони на Северозападна България.
Турската армия командвана от Али паша
Кюпрюлюоглу се оттеглила от Ниш в София. Там те
излели своят гняв върху самоковския митрополит Симеон и софийските духовници. Вината
за разкриването на участниците в подготвянето на въстанието едни хвърлят върху
евреите, а според други доносът е бил дело на софийския митрополит – грък Атанасий и неговия приближен Кирияки.
Това е напълно възможно, тъй като въпреки че били убити много софийски
духовници не се споменават сред тях служители на митрополита. Също така трябва
да се има предвид, че през 1737г. фанариотът Йоан Ипсиланти
донесъл до Портата, че охридският и ипекският предстоятели се намирали в тайни връзки с Австрия.
По това време свети Симеон пребивавал в град Дупница,
където е имало резиденция на подчинения на самоковския митрополит епископ. Турците
разграбили владишкият конак в Дупница, а свети Симеон бил заловен и бил държан
затворен в тъмница 23 дни. През това време той бил подложен на изтезания и бил
принуждаван да се откаже от християнството и да приеме исляма. След това бил
отведен в София цял облян в кръв, с оскубана брада и коса, с разкъсани одежди,
с желязно огърлие на врата, от което се спускали две
вериги, които обхващали ръцете му зад гърба и оттам се спускали към букаите, които спъвали краката му, а към левия му крак на къса
верига била прикачена желязна топка тежаща 30кг.
Гоненията срещу християните се ръководели лично от Али
паша Кюпрюлюоглу и кадията
Мустафа Пехливаноглу. Свети Симеон бил изправен пред
специален съд, като в продължение на три дни той отново бил подложен на
изтезания, за да се отрече от християнската си вяра.
След като турците не успели да постигнат нищо с мъченията,
свети Симеон бил осъден на смърт. Екзекуцията се състояла в неделя, на 21
август 1737г. в гробището намиращо се зад превърнатия в джамия храм „Света София“.
Обесването обаче протекло тъй, че християните възприели свети Симеон като нов
светец-мъченик: първо се откъртила горната греда на бесилката, след това се
скъсало въжето и едва след третото окачване на въжето той умрял. Смутени от
станалото, турците оставили тялото да виси три дни на бесилото3.
Заедно със свети Симеон били обесени свещеникът Илия от Самоков,
игуменът Горазд, игуменът Натанаил,
младият свещеник Константин и още много граждани и духовници – общо около 350
души.
Според преданието свети Симеон е бил погребан в Бельова черква край Самоков4. При проведените
разкопки вътре в храма до северната стена е бил открит гроб, в който са били
намерени останки от владишки одежди. Сега над гроба е издигнат кръст и плоча с
надпис в памет на свети Симеон.
По време на това гонение били убити и много от
намиращите се в София духовници: свещеникът Йоан и поддяконът
Атанасий от храма „Света Петка
Самарджийска“, от храма „Свети Николай“ предстоятелят
иконом Георги, свещеникът Димитър и намиращия се там случайно игумен на Кладнишкия манастир Натанаил, от храма
„Света Петка Стара“ предстоятелят на храма поп
Григорий, поп Стойко, дякон Христо, дякон Йоан, писателят Константин,
намиращите се там 90-годишен монах от Сеславския
манастир Натанаил, атонският монах Кирил, игумена на Илиенският манастир - Горазд,
игуменът на Дивотинският манастир „Света Троица“ -
Кирил, поп Стоица от село Рельово с още осем селяни и
брат му Петър, както и монахът Евтимий от Драгалевския манастир.
Патриарх Арсений Йоанович – „Стематография“ на Хр. Жефарович,
1741г.
Патриарх Арсений Йоанович успял да избяга в Австрия. В писмото
си до руската царица Ана от 1738г. той отбелязал: „Но тъй като ние бяхме
измамени от гореспоменатата фелдмаршалска измяна, то не само от онази надежда
се лишихме, но и вместо това от зла и неочаквана смърт от турците пострадаха
както архиереи, така и преди това някои други наши духовници, също и от Нашия народ, по същата граница, от мъжки
и женски пол до 12 000 – някои бяха заклани, а други отведени в плен. И аз щях
да пострадам на два пъти, ако не се бях измъкнал от ръцете им.“ Наред с тези
печални известия в същото писмо Арсений с гордост е
отбелязал ролята на въстаниците в борбата с поробителите: „Защото и през
сегашната война паднаха повече турци от сръбското оръжие, отколкото от
немското.“. Сред тези, които също успели да се спасят и да избягат в чужбина
били рилския монах Тимотей и софийския дякон Павел
Величков.
През есента на 1737г. австрийските войски претърпели
няколко сериозни поражения и бързо се оттеглили на своя територия. След като
турците отвоювали Ниш посекли там 300 християнски семейства.
Гробът на свети Симеон Самоковски в Бельова черква край Самоков
БЕЛЕЖКИ:
1.
Според един
надпис върху зида на манастира в Младо Нагоричане (Љ.
Стојановић, Zbornik za istoriju, jezik
i književnost srpskog naroda, Srpska akademija nauka i umetnosti, т. 2, 1903, стр. 82, бел. 2547) митрополит Ефрем
Самоковски е починал на 4 април 1730г. и е бил погребан в Дупница. Според една
друга бележка обаче (Љ. Стојановић, „Стари српски записи и натписи“, кн. 2, В: Zbornik za istoriju, jezik
i književnost srpskog naroda, Srpska akademija nauka i umetnosti, т. 3, 1905, стр. 192, бел. 5780; Спространов, Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския
манастир, 1902, стр. 58), на 12 септември 1732г. той заедно с кюстендилският
митрополит Атанасий посетили Рилският манастир. Тъй
като надписът е с повреди, то най-вероятно последната буква-цифра не е била
запазена или разчетена. Затова е по-вероятно да се приеме като година на
смъртта 1733. Хр. Семерджиев („Самоков и околностите
му“, 1913, стр. 11) приема, че Ефрем е починал през 1730г.
2.
Хр. Семерджиев, „Самоков и околностите му“, 1913, стр. 11; Љ. Стојановић, „Стари српски записи и натписи“, кн. 3, Zbornik za istoriju, jezik
i književnost srpskog naroda, Srpska akademija nauka i umetnosti, т. 3, 1905, стр. 191, бел. 5775; Спространов, „Опис на ръкописите в библиотеката при Рилския
манастир“, 1902, стр. 113. В книгата си „Рилският светец и неговата обител“ Ив.
Дуйчев (1947г., стр. 333) изразява становище, че
бележката е с грешки, на базата на което е счел, че свети Стефан не е бил
българин по народност, но се е стараел „да се приобщи към българската
писменост“.
3.
Цонев, Б., „Опис
на ръкописите и старопечатните книги на Народната библиотека в София“, 1, С.,
1926, стр. 236; Ц. Георгиева, Д. Цанев, „Христоматия по история на България“,
т.3, 1982, стр. 395-396;
4.
Ст. Пешов,
„История на Бельова църква (храм) „Рождество на
Пресвета Богородици“, Самоков, 1915, с. 81, бел. 10 –
ръкопис № 1074 в Градски исторически музей – Самоков.
ЛИТЕРАТУРА:
История на България. Том V. Българско възраждане XVIII
- средата на XIX век, С., БАН, 1985, стр. 88 – 92.
Иван Снегаров, История на
Охридската архиепископия, т.2, 1995, с.570, прил.
XVII.
Христо Темелски, „Малко
известни чужди и наши документи за бунтовната 1737г. (По случай 250-годишнината
от събитията)“ В: „Турските завоевания и съдбата на балканските народи,
отразени в исторически и литературни паметници от XVII-XVIIIв.“,
ВТ, 1992, стр. 230-240.
Документи
и извори за въстанието в Северозападна България през 1737г.