МИТРОПОЛИТ ДИОНИСИЙ І РАЛИ КАНТАКУЗИН ПАЛЕОЛОГ

 

         Дионисий І е роден на остров Крит, който по това време се е намирал под венецианска власт.

В Мемоара на Павел Джорджич до ерцхерцог Максимилиан от 1597г. за произхода на митрополит Дионисий І е посочено: „Преосвещения Търновски архиепископ от семейството Рали, шурей на господин Одоардо Гаяни и племенник на Кантакузините”. Самият Дионисий І в своето Писмо до руския цар от 1591г. се е представил като Кантакузин и Палеолог. В едно писмо на австрийски емисар до император Рудолф ІІ търновският митрополит Дионисий е наречен грък и е посочено, че му е било изпратено писмо, написано на гръцки език. В инструкцията от 1592г. до руския посланик в Цариград Нащокин племенникът на Дионисий на име Иван, който бил приближен на султана също е наречен грък.

         Дионисий вероятно е имал родствена връзка с влиятелният Михаил Кантакузин Шейтаноглу. Шейтаноглу е бил омъжил сина си Андроник за дъщерята на Яков Рали от Одрин, а сестра му също била омъжена за представител на това семейство от Галата. Доколкото е известно, че Дионисий Рали станал търновски митрополит благодарение на жителите на Галата, то най-вероятно това са неговите близки роднини. Шейтаноглу често се намесвал в делата на Цариградската патриаршия като срещу получаването на 1000 дуката от кандидата можел да уреди поставянето му за митрополит, а също така детронирал патриарсите Йоасаф и Митрофан. Шейтаноглу бил убит от турците по донос на сестриния му син Константин Палеолог, че бил виновен за турските неуспехи срещу севернодунавските воеводства. Райнхолд Лубенау в своя пътепис от 1587г. казва, че в Османската империя нямало благородници, които да можели да се държат изискано, а потомците на владетелските родове се женели за овчарски дъщери. Самият Шейтаноглу изглежда също не бил от древния византийски род както се представял, а от Англия. Въпреки това, макар и да не е съвсем сигурно дали биологично Дионисий І действително е бил потомък на видните византийски родове Палеолог, Кантакузин и Рали, то несъмнено е произхождал от влиятелно за своето време семейство, което било предпоставка за добро кариерно развитие.

         През 1561г. Дионисий се установил във Венеция. През 1563г. се преместил в Пиза, където се опитал да създаде православна община подобна на тази във Венеция. През 1583г. бил изпратен от папа Григорий ХІІІ (1572-1585) в Острог, за да преподава в славяно-гръцко-латинския колеж и да помогне за подготовката на отпечатването Библията на славянски език. Писмото на княз Василий-Констянтин Острожки, с което благодари на папа за донесената от Дионисий Палеолог Библия е от 8 юли 1583г. Дионисий бил поставен за игумен на Дрогобичкия Успенски манастир.

Престоят му там се свързва и с един неуспешен опит за създаване на униатска патриаршия във владенията на княз Василий-Констянтин Острожки (1526–1608), като дори се предполага, че Дионисий е имал намерение той самият да оглави новосформираната църква. В писмото на княза духовникът донесъл изпратената от папата Библия е посочен само като Дионисий Палеолог.

         През 1583г. Дионисий бил поставен за казикски митрополит.

         Около 1585г. Дионисий бил поставен за търновски митрополит. Негов конкурент за поста бил митилинския йеромонах Пахомий Батест. Той обещал подкуп на капу-агата, който изпратил писмо на патриарх Йеремия ІІ (1572-1579, 1580-1584, 1587-1595) да изпълни желанието му. Но с помощта на първенците от Галата Дионисий успял да стане търновски митрополит. По-късно Пахомий направил неуспешен опит да го измести от поста.

         Според летописните бележки на българският възрожденски деец Стоян Дечев Дионисий бил поставен за търновски архиерей през 1580г. Това известие противоречи на датирането на събитията от живота му в този период. Не е изключено действително да е била издигната кандидатурата му за търновски митрополит още през 1580г., но заради интригите на Пахомий да е заел поста по-късно.

         През 1588г. при посещението си в Москва цариградският патриарх Йеремия ІІ се съгласил с издигането на Руската православна църква в ранг на патриаршия.

През 1589г. митрополит Йов Московски е бил интронизиран в катедралния храм „Успение Богородично“ като патриарх на цяла Русия.

         През 1590г. се състоял събор в Цариград, на който било решено да се признае патриаршеско достойнство на главата на Руската православна църква. Дионисий І подписал съборния акт като търновски митрополит.

         Дионисий бил избран да ръководи делегацията, която да занесе съборната грамота в Москва. На 9 май 1591г. смоленските войводи Андрей Трубецки и Никифор Траханиот уведомили царя, че на границата е пристигнала делегация, водена от търновският митрополит Дионисий, в състава на която били гревенския митрополит Калистрат и други духовници. На 12 май царят разпоредил да им се разреши да продължат към Москва, като в Можайск те били посрещнати от неговия пристав Михаил Протопопов. Разпореждането до Протопопов с указания за посрещането е било издадено на 24 май.

         В началото на Писмото до руския цар стои текстът: „аз смиреният митрополит Дионисий Търновски и Ларски, Кантакузин и Палеолог”. Добавянето към титулуването на „Ларски” е предизвикало объркване сред изследователите. Някои са предположили, че Дионисий се е титулувал като митрополит на Търново и Лариса, което с оглед отдалечеността на двете епархии една от друга е трудно разбираемо. Всъщност става дума за грешка, която не е необичайна при преводите на писмата в Посолския приказ от гръцки на руски, а също при отразяването им регистрите. В бележката към писмото при публикуването му в „Древняя российская вивлиофика” е посочено съвсем ясно: „е пристигнал от град Търново митрополит Дионисий от българската земя”. Очевидно става дума за следното титулуване: „митрополит Дионисий Търновски и ^Бол^гарски”, като погрешно са били изпуснати три букви.

         На 28 май делегацията преминавайки през Можайск пристигнала в Москва, където била посрещната от патриарх Йов.

На 20 юни цар Теодор приел в двореца Дионисий, Калистрат и останалите духовници. Делегатите връчили на царя съборната грамота, с която се признавало патриаршеско достойнство на предстоятеля на Руската православна църква. Грамотата била подписана от цариградския патриарх Йеремия, антиохийския патриарх Йоаким, йерусалимския патриарх Софроний, 42 митрополити, 19 архиепископи и 20 епископи. Дионисий поднесъл на царя и царицата като подарък от патриарх Йеремия частица от мощите на свети Пантелеймон, а митрополитът подарил на царя и царицата златни царски венци украсени със скъпоценни камъни и частица от мощите на Мария Магдалена. Калистрат поднесъл като подарък частица от мощите на свети апостол Андрей, архимандрит Методий от Преображенския манастир поднесъл частица от мощите на апостол Тимотей, архимандрит Атанасий поднесъл частици от мощите на свети Йоан Златоуст, свети Евстатий Плакида и свети Йоан Нови; архимандрит Дамаскин от Метеора поднесъл частица от мощите на свети апостол Тома, а монахът Софроний от Света гора поднесъл мощи на свети Кирик.

На Спасовден Дионисий и Калистрат се срещнали с патриарх Йов в Успенската катедрала и взели участие в литийното шествие. В съборната грамота дадена на Йов било посочено, че неговото име ще се споменава пето по ред след това на йерусалимския патриарх. Освен съборната грамота на Йов била връчено и частно писмо от цариградския патриарх, в което Йеремия напомнял за обещаната от руския владетел помощ. В патриаршеската грамота Дионисий е наречен: „мъж избран и от царския род на Кантакузините и Палеолозите, които преди са държали цариградския скиптър, моя приятел…”.

На 14 август Дионисий и Калистрат били поканени да участват в богослужението за празника Успение Богородично. На следващия ден делегатите участвали в празничната служба в катедралния храм на Москва.

На 2 октомври Дионисий се обърнал с молба към Андрей Щелкалов да му бъде уредена среща с влиятелния по това време болярин и по-сетнешен цар Борис Годунов. Срещата с Годунов се състояла 5 октомври, като му били предадени две грамоти – едната от Синода, а втората от патриарха. На Годунов също били поднесени подаръци.

         С разрешението на царя Дионисий посетил Троице-Сергиевата и се поклонил на мощите на свети Сергий. Той бил придружен от архимандритите Йеремия, Макарий и Евтимий, както и от членовете на делегацията Кирил, Дамаскин, Неофит, Йоаким, Григорий, Методий, Дамаскин, Атанасий и Софроний. С тях бил изпратен приставът Григорий Никитич Ржевски. Те пристигнали там на 9 октомври. При посещението си в манастира делегатите получили подаръци.

         На 2 декември Дионисий и делегатите били поканени от царя в двореца, където им били дадени подаръци от царя и царицата.

         На 19 декември Дионисий бил поканен да присъства на бдението в Чудовия манастир.

На 12 януари Дионисий и делегатите отново били поканени в двореца във връзка с предстоящото им отпътуване, като на срещата присъствали московския патриарх Йов, сарския и подонски митрополит Геласий, рязанския архиепископ Митрофан, вологодския архиепископ Йона и еласонския архиепископ Арсений. Московския патриарх произнесъл реч, в която за водача на делегацията бил наречен: „митрополит Дионисий от Търновското, цялото Българско царство”.

Това е необичайно за титулуването на търновския митрополит-екзарх, който обикновено е представят като повелител или господар на Българската земя или България, но без да се включва държавно формирование, каквото е царството. Възможно е при разговор с патриарха да е било споменато за идеята да се организира въстание и да бъде възстановено Българското царство, което да е станало причина да се използва такова обръщение.

         На 15 февруари 1591г. Дионисий получил разрешение от царя да си замине, като на 18 февруари делегатите потеглили към Чернигов придружени от болярския син Нелюб Партениев. В Чернигов били посрещнати от воеводата Григорий Борисов, а Нелюб Партениев се върнал обратно през Брянск.

На 9 март 1592г. царят изпратил Матей Павлович Проестев да догони делегацията, за да им даде още подаръци и писма до вселенските патриарси. В писмата се искало московският патриарх да се споменава на трето място, т.е. след цариградския и александрийския, но преди антиохийския и йерусалимския.

При посещението си в Москва Дионисий съобщил, че неговият племенник Йоан е приближен на султана и може да оказва съдействие на руските посланици. До руския посланик в Цариград Нащокин била изпратена инструкция, в която се посочвало, че Дионисий е обещал да оказва помощ на царя и затова дипломата е трябвало да се съветва с него и цариградския патриарх Йеремия.

През 1992г. цариградският патриарх Йеремия, търновският митрополит Дионисий и епископ Антим утвърдили третата редакция на лвовския училищен устав.

На 19 януари 1593г. руският цар изпратил Трифон Коробейников и Михаил Огарков да раздадат милостиня в Цариград, Александрия, Антиохия, Йерусалим и Синай. Били дадени подаръци както на манастирите и църквите, така също и на владиците. Митрополит Дионисий получил 100 златни монети, а на охридския архиепископ Гаврил били дадени 50 златни монети.

         На 12 февруари 1593г. се провел нов събор в Цариград, на който било отхвърлено искането на руския цар името на московския патриарх да се споменава в диптихите на трето място и било потвърдено първоначалното решение да е пети по ред.

         Дионисий І е един от основните организатори и водачи на Първото Търновско въстание. През 1595г. дубровнишкият търговец Павел Джордижич установил контакт с воеводата на Седмоградско и се уговорили да се организира въстание в поробените български земи. През 1596г. воеводата изпратил писма до търновския митрополит Дионисий І и никополския първенец Тодор Балина за организиране на въстание. Дионисий І се посъветвал с доростоло-червенския епископ Йеремия, преславско-шуменския епископ Спиридон, ловчанския епископ Теофан и романския епископ Методий, 23 свещеници и 80 миряни от търновските първенци, които взели решение да се вдигне въстание, като отишли в черквата и положили клетва. Тодор Балина предприел обиколка в продължение на 21 дни за да подготви въстанието. След това е прибрал в Никопол, където положил клетва заедно с 23 свещеници и 40 първенци от Никопол. Планът бил въстаниците да завземат старопланинските проходи и да попречат на турците да преминат през тях. Относно никополската крепост било решено, че може да бъде превзета отвътре за три дни, тъй като им е известно къде е слабото й място. Според замисъла при преминаването на християнските войски щяло да последва въстание в цялата европейска част на Османската империя, в което да се включат около 200 000 души.

         През 1598г. Михаил Храбри преминал Дунава. При Никопол бил пресрещнат от 13 000 турска армия, водена от 2 паши и 12 санджак-бея, която била разбита. Никопол, в който по това време имало 6 000 къщи бил опожарен, а намиращите се там турци избити. След това християнската армия настъпила към Видин. Турска войскова част състояща се от 1000 души, която била предвождана от два бея направили неуспешен опит да спрат армията на Михаил Храбри. Видин, където по това време имало 12 000 къщи също бил опожарен. Били превзети и опожарени също Плевен, Враца, Флорентин и Оряхово, а намиращите се в тях турци били избити. След това било предприето настъпление към София. Били опожарени над 2 000 села, а 16 000 души от местното население били преселени на север от Дунава. Дионисий І успял да събере отряд от 1000 души. Въпреки първоначалния успех над провинциалните турски военни части, Михаил Храбри и въстаниците не успели да се противопоставят на султанската армия и Дионисий І трябвало да напусне епархията си, тъй като от столицата били изпратени чауши в Търново да го арестуват.

         На 22 декември 1599г. Дионисий изпратил от Алба Юлия писма до австрийския император и до канцлера му Бартоломео Пицен, в което ги молел да продължат военните действия срещу турците и да оказват помощ на Михаил Витязул.

         На Йордановден 1600г. под ръководството на Дионисий Рали била извършена церемония, при която Михаил Витязул обещал, че ще поддържа мирни отношения със Свещената Римска империя и съвместно с нея ще воюва срещу турците. На празника на свети Епифаний водосвета също бил извършен с участието на Дионисий Рали.

         По молба на Павел Джорджич императорът отпуснал на Дионисий Рали пенсия в размер на 100 форинта, както и приходите събирани от Стригоненската архиепископия.

На 15 февруари 1600г. Дионисий изпратил писмо до императора, с което потвърждавал верността си към него. Австрия не закъсняла да се опита да се възползва и потърсила съдействието му да подтикне Михаил Витязул да върне Седмоградско на императора. Това било нелека задача, защото от една страна Дионисий си давал сметка, че ресурсите на Седмоградско ще са от полза на Михаил Витязул в борбата му с турците, но от друга страна пак със същата цел искал да запази съюза между Австрия и Влашко. В крайна сметка изпратил писмо, в което обяснил, че воеводата бил склонен да изпълни това желание, но се е намирал в сериозно затруднение, защото от една страна влашките боляри надявайки се да получат земи в Седмоградско не били съгласни на такава отстъпка, а от друга трансилванските аристократи се бояли от репресии заради това, че били изменили на императора. Когато в Алба Юлия пристигнал извънредният императорски пратеник Пецен, то Дионисий под предлог, че го информира за тайни планове на влашкия двор, споменал че един французин се опитвал да разруши съюза с Австрия. Така представяйки се за защитник на интересите на Хабсбургите владиката тактично намекнал, че австрийците трябва да бъдат по-отстъпчиви, защото воеводата е получил и конкурентно неблагоприятно за тях предложение. На 17 април 1600г. Михаил Витязул дал обещание  да не се отделя от Австрия. По това време Османската империя все още е била твърде силна и е представлявала сериозна заплаха както за Австрия, така и за Влашко. Затова дейността на Дионисий по преодоляване на дребните ежби и укрепване на антиосманската коалиция била изключително полезна както за Австрия, така и за Влашко.

През 1600г. влашкият воевода Михаил Храбри нападнал молдавския воевода Йеремия Могила. Армията на Йеремия се разбунтувала и той избягал в Хотин. Михаил за кратко успял да обедини севернодунавските воеводства, като е бил воевода на Влашко (1593 - 1601), Седмоградско (1599 - 1600) и Молдова (1600). Сучавският митрополит Георги и повечето от молдавските владици обаче взели страната на Йеремия и избягали с него, като отказали да се върнат докато страната се управлява от Михаил Храбри.  Под председателството на охридския архиепископ Нектарий І и търновския митрополит Дионисий І Рали Палеолог на 2 юни 1600г. се провел Яшкият събор. На него било решено на мястото на владиците, които били напуснали епархиите си и отказали да се върнат да бъдат поставени други. Нектарий се подписал на първо място в съборният акт като: „Нектарий, по Божия милост архиепископ на Първа Юстиниана, Охрид и на цяла България, Сърбия и други.” Прави впечатление, че в титула му са пропуснати Влашко и Молдова. В самата грамота е написано само краткото титулуване на охридските архиепископи: „светейшият архиепископ на Светата [архиепископия Първа] Юстиниана, Охрид и цяла България”. Дионисий Рали пък се е подписал като: „По Божия милост митрополит на Търново и проедър на Молдовлахия Дионисий”. Той пък е пропуснал да посочи в подписа си, че е „екзарх на цяла България”. В самата грамота обаче присъства пълното му титулуване: „митрополит на светата митрополия на Търново кир Дионисий, ипертим и екзарх на цяла България и проедър на светата митрополия на Сучава”. Двамата са се подписали на гръцки, както и митрополитите Теофан Воденски и Герман Кесарийско-Филипийски, за разлика от епископите Петроний Мокачски и Ефрем Хабрулски, които са се подписали на кирилица. Михаил обаче не успял да удържи дълго властта над Молдова и Седмоградско, а на 19 август 1601г. бил убит. След смъртта на Михаил Храбри на Дионисий се наложило да напусне Молдова и бил лишен от управлението на Сучавската митрополия. Първоначално Дионисий се установил във Венеция, е след това се преместил във Виена.

Две години по-късно Дионисий заминал за Москва, като носел препоръчително писмо от император Рудолф ІІ написано на 8 август 1603г. През октомври той пристигнал в Чернигов. Там заварил и други православни духовници, които чакали да им бъде позволено да продължат към Москва. Воеводите ги върнали в Любеч под предлог, че в Литва върлувала чума и трябвало да изчакат там. От Любеч воеводите Татев и Шаховски уведомили царя, че Дионисий е пристигнал с писмо от императора, както и че им е съобщил, че Григорий Отрепиев (Лъже-Димитрий І) е бил окован от поляците, защото намерили у него еретически книги, а също че Рудолф бил водил преговори с кримския хан, макар владиката да нямал информация, за какво били те.

Съществува вероятност Дионисий да се е срещал преди това с Григорий Отрепиев при посещенията си в Острог и в Чудовия манастир, но това са догадки, които не са подкрепени от конкретни известия.

През декември воеводите уведомили царя, че Дионисий изпратил при тях един старец с новини за Полша. Владиката настоятелно поискал да му се разреши да продължи за Москва за да изпълни императорското поръчение. Той се оплакал, че средствата му са на привършване, а епидемията върлувала в райони, които са отдалечени от пътя му. Митрополитът съобщил и някои новини от Полша – че на Рождество Христово кралят е свикал Сейма, както и че княз Адам Вишневски държи Лъже-Димитрий І и е склонен да го предаде на руския цар. Междувременно там пристигнали и пратениците на цариградския патриарх Рафаил – амилконския архиепископ Теодосий и архимандрит Митрофан.

През февруари 1604г. царят разрешил да бъде позволено на всички духовници да продължат за Москва. Заедно с Дионисий І в руската столица пристигнал охридския архиепископ Атанасий І Ризея и епископ Йосиф Мъгленски. Дионисий бил настанен в Рязанското подворие.

Едва на 24 юни Борис Годунов приел в Златната палата Дионисий І, пристигналият малко по-късно пелагонийския митрополит Йеремия и епископ Йосиф Мъгленски, архимандрит Митрофан и дошлите по същото време духовници от Атон и Сърбия. Дионисий поднесъл на цар Борис обкована със сребро икона на Богородица, писма на гръцки език, сребърна панагия с позлата и мощи на апостол Томотей и архидякон Стефан. На царския син Теодор били поднесени мощи на архидякон Стефан и икона на свети Симеон Сръбски. Изброените подаръци са типично православни, което показва, че най-вероятно не са му били дадени от австрийския император, а по същество са били осигурени за сметка на митрополита. Дионисий съобщил, че трябва да съобщи господарски тайни за велики дела и помолил да разпореди на някой от болярите си да го изслуша. Царят го поставил от лявата си страна, като наредил Атанасий Власев да приеме императорското писмо и да поговори с владиката за „тайното дело”. Другите духовници били дошли за милостиня. Архимандрит Йоасаф носел препоръчителни писма от александрийския патриарх Кирил, от йерусалимския патриарх Софроний, от влашкия воевода Йеремия и от синайския архиепископ Лаврентий. На гостите била отпусната от царя издръжка за времето на престоя, а също им била отредена храна от царската трапеза.

На 26 юни царят отново приел Дионисий Рали в Кремъл. След това владиката се срещнал с княз Теодор Мстиславски, княз Димитрий Шуйски, болярите Степан Василевич и Семьон Годунов, като присъствал и Атанасий Власев. Дионисий съобщил, че императорът е искал да съобщи тайното послание на царя или на посочени от него доверени боляри. Атанасий Власев докладвал за това на царя и той разпоредил, че срещата ще стане друг път.

На 1 юли царят отново поканил Дионисий в двореца където бил приет с особена почит. Тъй като владетелят присъствал на богослужението в Благовещенския събор, то владиката бил посрещнат от околничния Махаил Салтиков. За съжаление на това място приключват данните в делото за посещението на Дионисий и след това има само една молба на владиката за финансова помощ във връзка с поставена му от царя тайна мисия.

Императорското писмо е запазено в досието за гостуването на Дионисий и от него става ясно, че това е препоръка дадена по настояване на владиката, за да може той да посети Москва. Другите документи обаче, относно „господарската тайна”, която трябвало да съобщи липсват в преписката. Появата по същото това време на други двама български църковни лидери и активни дейци за създаване на силна антиосманска коалиция като охридския архиепископ Атанасий І и пелагонийския митрополит Йеремия подсказва, че отиването на Дионисий в Москва едва ли е било изолирана самоинициатива. Прекъсването на данните за посещението на Дионисий най-вероятно се дължи на обстоятелството, че царят също е преценил, че трябва да ограничи достъпа до съобщената му информация.

След това Дионисий бил изпратен от Борис Годунов в Литва с тайна мисия, като поел задължение да се върне през ноември и да докладва за резултата. В Полша Дионисий бил арестуван, а след като бил освободен и отишъл в Прага отново бил затворен от австрийските власти. Освен това владиката бил лишен от отпуснатата му пенсия. Вероятно промяната на отношението към него се дължало на сближаването на Свещената Римска империя и Полша.

На 26 август 1618г. Дионисий изпратил писмо до наварския дук Карло I Гонзага Палеолог, който по онова време замислял кръстоносен поход.

На 6 април 1619г. владиката е подписал разписка, че е получил от Джо Батиста Петрини сумата от 22 дуката във френско злато, под която се е подписал като: „Дионисий, архиепископ на Търново”..

На 28 февруари 1620г. Дионисий І се е подписал като свидетел на съставеното във Виена завещание на бившия влашки княз Раду Щербан. Подписът му гласи: „Дионисий Палеолог, митрополит на Търново”.

         ЛИТЕРАТУРА:

1. Снегаров, Ив., „Търновски митрополити в турско време”, В: „Списание на Българската академия на науките”, 52, 1935, стр. 214-218;

2. Снегаров, Ив., „Културни и политически връзки между България и Русия през ХV-ХVІІІв.”, С., 1953, стр. 72;

            3. Тютюнджиев, Ив., „Търновската митрополия през XV-XIXв.”, Велико Търново, 2007, стр. 167-194;

            4. Тютюнджиев, Ив., „Търновският епископат XII-XXI век”, Велико Търново, 2007, стр. 114-123;

            5. Тютюнджиев, Ив., „Дионисий Рали – духовен и политически водач на българите в края на ХVІ век.”, В: „Бележити българи”, С., 2012, стр. 48 – 58;

            6. Тютюнджиев, Ив., „Тырновский митрополит Дионисий І Ралли (1580 – 1598, †1620), В: „Вестник Тверского госуд. университета”, Сер. „История”, 2011, № 11, Вып. 2, стр. 3 – 13;

            7. Тютюнджиев, Ив., „Тырновский митрополит Дионисий І Ралли и признание Московской патриархии”, В: „Традиционная культура славянских народов в современном социокультурном пространстве”, Материалы V Междунар. научно-практ. конференции 8 – 9 августа 2008 в 2 ч., ч. 2. Разд. V–VІІ., Славянск на Кубани, 2008, стр. 9 – 15;

8. Тютюнджиев, Ив., „Дионисий Рали като предстоятел на Влахомолдовската църква и църковните връзки и отношения на България с Влашко и Молдова през ХІV – ХІХ в.”, В: „Епохи”;

            9. Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων, „Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής”, В: „Θρακικά”, 8, 1937, стр. 178;

10. Милев, Н., „Един неиздаден документ за българската история (1597г.)”, ИИД, С., 1915, т. 4;

11. Николов, Й., „Дионисий Рали и неговата дипломатическа дейност”, Годишник на Софийския университет, Исторически факултет, 8, 1982, стр. 48-87;

12. Дел'Агата Попова, Д., „Нови данни за биографията на търновския митрополит Дионисий”, В: „Годишник на Софийския университет, Център за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев", 94 (13), 2004, стр. 59-63;

13. Papadopoulos, S., „Le métropolite de Veliko Tǎrnovo Denis Rallis Paléologue et ses efforts pour la libération des Grecs et des Bulgares asservis”, В: „Културни и литературни отношения между българи и гърци от средата на XV до средата на XIX век”, С., 1984, стр. 47-50;

14. Пападопулос, Ст., „За патриотичната дейност на някои гръцки архиепископи в българските земи по време на турското владичество”, В: „Сборник в чест на акд. Хр. Христов”, С., 1989, стр. 28-31;

15. Buchon, J. A. C., „Nouvelles Recherches historiques sur la Principauté Française de Morée et ses hautes Baronnies”, т. 2, Paris, 1843, стр. 291-292.

16. Iorga, N., „Un conseiller byzantin de Michel le Brave: le Métropolite Denis Rhalis Paléologue”, В: „Bulletin de la section historique de l'Académie Roumaine”, 5-6, 1920, стр. 92-104;

17. „Documente privitóre la istoria Românilor”, vol. XIV, ed. N. Iorga, Bucureşti, 1915;

18. Hurmuzaki, E., „Documente privitóre la istoria Românilor”,: III, pp. 519-520, № 76; Hurrnuzaki, XI, pp. 290-293, № 434-435; Hurmuzaki, XII, p. 338-339, 346, 370, 526, 565, 569-570, 629, 653, 656-657, 705-706, 740-741, 789-790, 817, 822, 829, 845, 890, 1267,

19. Regel, W., „Analecta byzantino-russica”, P. LI-LVII, 75-79; tabl. I-II, P. XCVIII-CVI, 85-91, tabl. III-IV;

20. Каптерев, Н. Ф., „Характер отношений России к православному Востоку в XVI и XVII столетиях”, 1885, М., 182-213, 293-367;

21. Муравьевъ, „Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ”, І, С.П.Б., 1858г, стр. 232- 270, 300-317;

22. „Monumenta Ucrainae Historica”, vol. ІХ–Х, Romae, 1971, стр. 137–138;

23. „Monumenta Poloniae Vaticana”, т. 6, Kraków, 1915, стр. 202, 362–366, 381–382, 385, 390, 402, 410, 479, 490, 610, 642–663;

24. Panda, A., „Pro republica Christiana; die Walachei im "Langen" Türkenkrieg der katholischen Universalmächte (1593-1606)”, M. , 1964, стр. 150, 156, 212, 222, 255, 346;

25. Харлампович, К., „Острожская православная школа”, В: „Киевская старина”, 1897, т. 57, май , стр. 177—207 (195-196, 202-203); юни, стр. 363—388; 

26. Baronio, C., Rinaldi, O., Theiner, A., „Annales ecclesiastici”, 3, 1856