МИТРОПОЛИТ НЕОФИТ ВИЗАНТИЙСКИ

Печати на митрополит Неофит Византийски (отляво с гръцко-турски надписи, отдясно с български надпис)

Неофит се е родил в цариградското предградие Псоматия.

Ако са верни твърденията на Неофит Бозвели и Селимински, че когато е бил изпратен в Търново е бил около 25 годишен, то в такъв случай се е родил около 1815г.

Служил е като дякон при патриарх Константий I (18 юли 1830 – 30 август 1834), а след това заемал различни длъжности като достигнал до поста велик протосингел.

 

Първо управление като търновски митрополит

 

След като Панарет бил изгонен от Търновска епархия населението започнало да настоява за митрополит да бъде назначен Неофит Бозвели. Била изготвена молба до турското правителство Неофит Бозвели да бъде ръкоположен за търновски митрополит, а влиятелните му поддръжници ходатайствали пред пашите. Цариградския патриарх Григорий ІV (9 октомври 1835 - 3 март 1840; 22 февруари 1867 – 22 юни 1871) притиснат от тези обстоятелства започнал да търси начин да избегне това назначение. Той повикал изпратените делегати от Търновска епархия и им изложил няколко убедителни аргумента, а именно, че трябва да приемат Неофит Византийски за търновски митрополит, тъй като Бозвели бил неподготвен за този пост, нямало да се справи добре с тази служба, като вместо това първо да бъде назначен за протосингел и по-късно като придобие познания и опит в управлението на епархийските дела да бъде поставен за епископ. Към словесните аргументи патриархът добавил и обещание за подкуп от по 2500 гроша за всеки делегат. Така с думи и пари патриарх Григорий склонил делегатите да приемат за търновски митрополит Неофит Византийски.

На 27 април 1840 година Неофит Византийски бил избран от Синода за търновски митрополит. Той бил ръкоположен през Светлата неделя от цариградския патриарх Антим ІV (3 март 1840 - 18 май 1841; 30 октомври 1848 - 11 ноември 1852). Някои търновски първенци изпратили приветствено писмо, което послужило на патриарха да заяви пред турските власти, че е бил назначен такъв митрополит, какъвто населението искало.

На 15 юли 1840г. Неофит заминал за епархията си. На 5 август станало тържественото му посрещане в Търново. Във встъпителния си акт от 14 август 1840г. той се е титулувал на гръцки: „Неофит, по Божия милост архиепископ на светата митрополия на Търново, ипертим и екзарх на цяла България”. На 15 август 1840г. е бил извършен опис на архиерейски одежди, който подпечатан с кръглия печат на владиката, на който е написано на български „Митрополит Търновски Неофит, 1840г.”.

На 9 декември 1840г. Неофит ръкоположил летописеца Никола Попкойчов за свещеник.

Както обикновено първият сблъсък на новия владика с населението от епархията му станал заради владишкия данък. Около месец след като пристигнал се събрали чорбаджиите от по-големите околни села да договорят по колко ще му плащат. Докато предишните митрополити събирали веднъж на 3 години по 2-3 гроша, то Неофит искал всяка година да му дават по 15 гроша. След това Неофит предприел обиколка на епархията придружен от внушителна свита състояща се от 4 дякони, чибукчия, кафеджия, ахчия, писар, 4 сеизи, 4 турци-ясакчии, а също множество селски свещеници и градски чорбаджии. При тази първа обиколка под формата на „помощ” новоназначените митрополити на практика получавали един извънреден данък.

Неофит Византийски изпълнил обещанието да постави за свой протосингел Неофит Бозвели и дори изплатил дълговете му, но явно гледал на това като временна отстъпка, тъй като не бил поискан султански берат, с който да се потвърди назначението. Само след 8 месеца на 8 април 1841 година митрополитът успял да издейства Бозвели да бъде арестуван и изпратен в Света гора. Според писмото на Неофит Бозвели от 24 април 1842г. до игумена на Соколския манастир Йосиф те двамата били обвинявани, че яли месо в манастира, че изпратили 7 души балканджии да убият митрополит Неофит Византийски докато същия се намирал в село Долна Оряховица и че като ходили в Троянския манастир записали 40 000 души въстаници. Митрополитът се отървал и от другия си съименник-конкурент за владишкия престол, като успял да прогони Неофит Рилски от Стара Загора, където той бил учител.

Сочат се още няколко случая, въз основа на които се твърди, че при идването си в Търново митрополита се проявил като враг на българщината. Като научил че свещеника Иван Недялков спрял да служи на гръцки в храма „Свето Преображение” в Свищов, той го оковал и затворил в къщата на Митьо Първанов, като го заплашвал, че ще го изпрати на заточение, но надигналото се гражданско недоволство, го принудило да го освободи. Неофит се опитал да изпрати на заточение и Андрей Робовски, но свищовци успели да го спасят. Относно част от случаите обаче мотивите явно са други. На еленския учител Иван Момчилов наредил да не носи тесни дрехи и да не ползва в училището свирка, звънец и взаимния метод. Кънчо Генков и Райчо Иванов от Трявна наклеветил като бунтовници, заради което били затворени за 6 месеца, но това го сторил, защото те се оплакали на правителството от него.

На 23 юли 1842г. Неофит ръкоположил йеромонах Серафим за игумен на Преображенския манастир.

На 1 септември 1842г. червенският епископ Кирил подал оставка. Оставката е подпечатана с печатите на Кирил и Неофит, като и на двата надписите са на гръцки език.

През 1842г. във връзка с инцидент със свещеника в село Бутово Неофит се сдобил ферман на султан Абдул Меджит, с който се разпореждало да не се пречи на християните от Търновска епархия да извършват свободно и безпрепятствено религиозните си обреди.

През 1844г. игуменът на Лясковския манастир Максим Райкович бил принуден да емигрира в чужбина, за да избегне заточението. Някои считат, че причината за прогонването е, че в манастира било преустановено да се служи на гръцки. В писмото на архимандрит Максим от 16 март 1849г. до търновския каза-векил Георги Попсимеонов, с което го молел да ги помири с митрополита, се говори за „непростим грях” без да се уточнява какъв е той, а също че той изобщо не е знаел гръцки. Най-вероятно враждебното отношение към архимандрит Максим се дължи на обстоятелството, че той е бил близък приятел на Неофит Бозвели.

На 26 януари 1845г. Неофит посетил Трявна, където събрал от свещениците по 56 гроша „помощ”.

На 15 февруари 1846г. Неофит издал постановление за поставяне на трети свещеник да обслужва енорията на храма „Свети Константин”, тъй като жителите й се увеличили. На 1 март 1846г. мястото на трети свещеник била продадено по молба на енориашите на сакелария Иван.

На 10 март 1846г. след смъртта на игумена на Капиновския манастир „Свети Никола” Нафталим митрополита упълномощил протосингела си Иларион, който бил монах в тази обител да провери дейността на предишните игумени и да се грижи за манастирското имущество.

На 23 април 1846г. по молба на търновските първенци и училищните настоятели били продадени на търновското училище една от трите части на храма „Св. Константин и Елена”.

На 14 август 1846г. Неофит назначил своя протосингел йеромонах Иларион да обслужва енорията на храма „Свети Никола” на мястото на починалия сакеларий поп Генчо.

През 1843г. Неофит затворил за една нощ Петко Славейков в кокошарника на митрополията, защото съчинил песен, в която осмял него и секретаря му Константин Мегавули. След като Славейков бил прогонен от Търново, владиката и секретарят му продължили да го преследват, в резултат на което след това бил отстранен като учител също в Килифарево, Дебелец, Кованлък, Церова кория, Лясковец, Бяла, а накрая в Свищов дори бил арестуван.

Макар Неофит Византийски да успял да прогони от Търновска епархия конкурентите си за митрополитския престол, а също и някои от техните привърженици, то активизирането на цариградските българи под ръководството на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски довели до засилване на борбата срещу гръцките владици. Провладишката партия в Търново взела мерки и изпратила в столицата двама души с изложение, че населението е доволно от аянина и владиката. На свиканото от Високата порта през 1845 година събрание били изпратени двама от видните поддръжници на търновския владика - Янко Евстатиев и Георги Попсимеонов. При все това през май 1845 година свищовската и търновската община изпратили до новоизбрания патриарх Мелетий III (30 април – 10 декември 1845) две изложения срещу Неофит Византийски, в които също така се застъпили за Неофит Бозвели и поискали пастири, знаещи български език.

През пролетта на 1846 година султан Абдул Меджид I предприел обиколка из българските земи. Андрей Робовски посетил Свищов, Стара Загора и Казанлък, като приканвал българското население да се оплаче  от Неофит Византийски, а също да помоли султана Неофит Бозвели и Иларион Стоянович да бъдат освободени. Самият Робовски при Дебелец посрещнал султанската свита и подал две жалби – едната от него, а другата от свищовските българи. Неофит също използвал случая да се хареса на владетеля, като съчинил химни на турски език, които били изпети при посрещането на султана. Владиката подробно разказал на гръцки език за посещението в митрополитската кондика, като подпечатил описанието с митрополитския печат, който е с български надпис.

На 30 юли 1846г. било направено продължение на описа на архиерейските вещи, които били предадени за съхранение на търновските първенци, като към тях Неофит добавил подарените от него три икони и др. предмети.

На 1 юни 1846г. в столицата са изпратени пет души, които да искат владика българин. Делегатите заплатили 100 000 гроша на Теохар Николов Савович, който се ползвал с влияние пред турското правителство, за да ги избави от Неофит. Начинанието завършило с успех и на 26 юни 1846г. Неофит бил отзован от Търново. Той напуснал града на 1 август, а на 3 август пристигнал патриаршески екзарх от Цариград за да убеди търновци да приемат за свой архиерей серския митрополит Атанасий.

 

Периода между първото и второто управление на Търновска епархия

 

От Търновска епархия били изпратени три писма до Патриаршията, с които настоявали да бъде назначен българин за митрополит, но въпреки това бил поставен Атанасий. Събирането на първоначалния извънреден данък както обикновено и този път станал причина за конфликт с населението и първенците. Неофит Византийски побързал да се възползва от възникналото недоволство и се обърнал към Георги Попсимеонов с обещанието, че ако бъде възстановен като митрополит, то размерът на помощта щял да бъде намален. В резултат от това Атанасий се оказал нежелан не само от антивладишката партия, но и от поддръжниците на Неофит. По съвет на Стефан Богориди в Цариград били изпратени като делегати хаджи Стефан от Елена, Колчо Пенчов от Габрово и Цаню Райков от Трявна да ходатайстват за връщане на Неофит и да злепоставят Атанасий. На 23 август 1848 година митрополит Атанасий бил намерен удавен. На 4 юни 1848г. починал заточения в Света гора Неофит Бозвели, като по този начин отпаднал още един конкурент за търновския митрополитски престол. При това стечение на обстоятелствата Неофит бил поставен повторно на 29 август 1848г. за търновски митрополит.

 

Повторно управление на Търновска епархия.

 

На 19 октомври 1848г. Неофит се е подписал на седмо място като търновски митрополит под един синодален акт на Цариградската патриаршия. На 19 януари 1849г. Неофит е подписал на седмо място като търновски митрополит един синодален акт отнасящ се до самоковския владика Дели-Матей.

На 18 май 1849г. той пристигнал в Търново, но приемът не бил радушен. Така жителите на Дряново предупредили Георги Попсимеонов, че посещението на владиката в тяхното село не е желателно. През юни 1849г. бил съставен встъпителния акт на владиката на гръцки език, като той се е титулувал: „Неофит, по Божия милост архиепископ на тази света Търновска митрополия, ипертим и екзарх на цяла България”. В документа е посочено, че след смъртта на Атанасий вечерта на 22 срещу 23 август той е бил избран отново за търновски митрополит на 29 август 1848г.

На 20 април 1849г. Неофит заверил и добавил в митрополитската кондика описа на архиерейските одежди на покойния Атанасий Търновски, който бил съставен от патриарха и четирима синодални членове.

На 25 юли 1849г. в присъствието на търновските първенци митрополитския секретар Константин Мегавули изготвил на гръцки език описи на архиерейските одежди и вещи.

На 31 юли 1849г. Неофит осветил храма „Успение на Пресвета Богородица” в село Енчовци, като също така ръкоположил няколко свещеника и други църковни служители.

На 1 септември 1849г. Неофит преустроил енорията в Гедики и я продал на своя синкел йеромонах Пахомий.

На 17 октомври 1849г. Неофит посетил Казанлък, където поп Йовчо от Трявна го помолил за съдейства за издаването на ферман за храма в село Стръмци.

В кондиката е вписано посланието на цариградския патриарх Антим ІV от декември 1849г. за изплащането на владишкия данък всяка година през месец март.

На 9 март 1850г. бил съставен протокол за отчета на епитропа на храма „Свети Никола” Кръсто Момчоглу, който заемал този пост 12г. Същият заявил, че понеже сметководните му книги били изгорели ще даде отчет по памет, който бил одобрен от Неофит и първенците. От отчета става ясно, че с по-голямата част от парите той закупил място, с което увеличил черковния двор.

На 13 октомври 1849г. врачанският епископ Агапий бил убит на улицата от един турчин, а имуществото му било описано и отнесено в Търново. На 20 април 1850г. дошли наследниците му за разпределението на наследството. Завещанието на Агапий съдържащо 16 точки било подпечатано с гръцко-турския печат на Неофит и приложено в митрополитската кондика. Освен на близките си, на различни храмове и манастири Агапий завещал значителни суми и на училищата във Врачанска епархия. На кириарха на епархията Неофит били завещани 3000 гроша.

През юни 1850г. със съгласието на цариградския патриарх бил възстановен поста на викариен епископ. В храма „Свети Димитър” в село Арбанаси на този пост бил избран протосингела на митрополията Иларион от Елена с титлата аксиополски епископ. Ръкополагането станало на 11 юни 1850г. в храма „Свети Архангели” в Арбанаси, като за събитието се стекли много хора както от Търново, така и от околните села. Възстановяването на длъжността викариен епископ е било обосновано, че поради големината на епархията митрополитът се затруднявал да я обхожда. Всъщност по този начин бил поставен за епископ българин. Някои представят Иларион Аксиополски като гъркоман и се сочи за пример, че на 29 юни 1852г. при освещаването на храма „Успение Богородично” в Тетевен, той не казал нито една дума на славянски. В действителност Иларион се е подписвал на български дори в документи вписани в митрополитската кондика и утвърдени от Неофит.

На 8 август 1850г. Неофит заверил написаното на български език завещание на хаджи Калчо Петков, с което от завещал свои имоти в полза на храма и училището в село Кованлък, а също и на други храмове и манастири в епархията. Иларион Аксиополски, който бил посочен за изпълнител на завещанието се подписал на български език.

В периода 1849-1853г. Георги Попсимеонов постоянно изпращал до Цариград като делегати привърженици на Неофит, които да се застъпват за митрополита пред турското правителства и патриаршията. Тези делегати били хаджи Михаил от Елена, Цаньо Мотавол от Трявна, Колчо Пенчов и брат му Иванчо Пенчов Калпазанчето от Габрово. Търсено било съдействието и на никомидийския митрополит, който бил ефор на Неофит. Въпреки усилията на владишката партия отношението към митрополита в Търновска епархия останало враждебно.  Стигнало се до там, че когато се освещавал новия храм „Свети Георги“ в Трявна през 1852 година, Неофит не посмял да отиде там.

Антивладишката партия също не бездействала и не само се опитвала да изгони митрополита, но и да намери българин за неговото място. Те се обърнали към Стефан Ковачевич с предложение да бъде поставен за митрополит, като през март 1852г. той им изпратил писмо, в което посочил условията, при които е готов да се съгласи. За да запази поста си Неофит пристъпил към изпълнение на дадените обещания да бъдат назначени българи за епископи.

         През месец март 1852г. аксиополския викариен епископ Иларион бил избран за ловешки епископ. Изборът бил извършен от Неофит и Партений Врачански, който се подписал и като пълномощник на Синесий Червенски. Мелетий бил изгонен заради любовна афера с омъжената гъркиня Мариола от Арбанаси. Мелетий опитал да се защити, като твърдял, че отишъл при нея да поръча да му ушие калъф за жезъла, но след като на синода били представени и любовни писма с почерка на епископа се наложило да бъде снет от поста. На негово място отново бил поставен грък със същото име. Новоназначеният Мелетий бил посрещнат хладно и се задържал за кратко на поста, с който трябвало да се раздели заради конфликт с турските власти. Изборът на Иларион за ловешки епископ е бил одобрен предварително от Цариградската патриаршия още на 8 февруари 1852г. След избора Неофит изпратил окръжно писмо до населението на Ловешка епархия, с което го уведомявал за станалото и обяснявал необходимостта да се даде на новоизбрания епископ обичайната „помощ”. На 18 март 1852г. Иларион вече в качеството си на ловешки епископ изпратил благодарствено писмо до търновските първенци Евстатий Селвели и хаджи Никола Минчооглу.

На 20 ноември 1852г. врачанският епископ Партений (1850-1852) подал оставка, като документа бил заверен с гръцкия печат на митрополит Неофит. През месец декември за врачански епископ бил избран протосингела на търновската митрополия Доротей от Копривщица, който по народност бил българин. Актът е написан на гръцки.

На 22 юли 1853г. митрополит Неофит продал пангара на храма „Св. Възнесение” в Търново на касата на търновските училища за възпитаването на учащите се в тях младежи.

През есента на 1853г. хаджи Минчо Цачов, държавен ковчежник и откупвач на беглика и десятъка в Търновско, съобщил на врачанския първенец Тодораки Хаджитошев, че смята да отиде в Цариград и да говори с брат му Александър по въпроса за отстраняването на Неофит. От своя страна митрополитът изпратил своя родственик и секретар Константин Мегавули да събира подписи в подкрепа на Неофит. Теодораки Хаджитошев убедил врачанските първенци да откажат да се подпишат, а хаджи Минчо Цачов склонил същото да сторят жителите на Казанлък и Стара Загора. На 17 декември 1853 година неговия зет хаджи Никола Минчоолу заминал за Цариград, за да действа за изгонването на Неофит. Епископ Доротей първоначално взел страната на Неофит, но като видял, че е останал без подкрепа се принудил да отстъпи и да се помири с врачанските първенци.

Провладишката партия също изпратила своя делегация в Цариград, в чийто състав били хаджи Михаил Хаджистоянов, Иванчо Пенчов от Габрово, Въльо Хаджиатанасов от Лясковец и хаджи Стефан Хаджитеодоров от Беброво, които носели прошения в полза на митрополита, като се допитвали до Стефан Богориди и Дионисий Никомидийски. Делегатите останали в Цариград до март 1854г.. Хаджи Никола Минчоолу също останал в Цариград, където получил пълномощно да подаде до английския посланик жалба срещу търновския владика.

На 23 май 1854г. Неофит заверил удостоверение, че съгласно турските разпоредби в ходжетите недвижимите имоти на Сергювското училище били записани на името на поп Илия.

На 19 август 1855г. с позволението на митрополит Неофит епитропите на търновските училища предали за временно ползване енорията на поп Кочо на поп Димо.

На 22 октомври 1855г. Неофит заверил уведомително писмо, че поради старост иконом поп Георги не можел да изпълнява повече службата си и затова протопоп Петко, хартофилакса поп Йоан и поп Йоан Кръстев се задължили общо да му изплащат всеки месец по 60 гроша.

През 1855г. за протосингел на митрополията бил назначен  архимандрит Иларион Стоянов от Елена, който по-късно станал макариополски епископ, а след това търновски митрополит.

На 10 ноември 1856г. Неофит заверил свидетелство написано на гръцки език, че имущество на търновския храм „Света Богородица” намиращо се в Горна Оряховица е било записано в тапията на името на нейния епитроп Ангели Баку.

В Търново възникнала разпра между българските първенци, заради събирането на десятъка по време на Кримската война. Пред анкетьорите, които разследвали обвинените в злоупотреби бегликчии, Неофит успял да наклевети много от противниците си. Твърди се също, че митрополит Неофит през 1856 година издал на властите намерението на Капитан дядо Никола да вдигне бунт и затова е награден с орден „Меджидие”, който му бил връчен от Галип паша. Украсен с отличието владиката направо от конака отишъл в черквата и отслужил молебен за здравето и дълголетието на султана. На другия ден по негова заповед такъв молебен се извършил във всички храмове. А в денят на светите апостоли той произнесъл проповед, в която поставил турците наравно с християните. Тъй като това явно му се сторило малко, той изпратил проповедта да се отпечата в цариградските вестници. Подобни идеи, които сега през ХХІв. щяха да бъдат възприети като модерни, през ХІХв. предизвикали възмущение и авторът на статията бил обвинен в ерес. Виждайки недоволството, което предизвикала статията Неофит побързал да се отрече, че е негово дело. След тази несполука, той заставил поп Симеон от село Бебрево да напише писмо до хаджи Пенчо, с което да го подведе, че уж Аврам Тончов и Станчо от същото село го питат дали са готови и къде ще се съберат, защото те с нетърпение чакали за загинат за свободата. Този опит да спечели благоволението на турците също излязъл неуспешен. Тогава митрополитът изпратил да се подпишат и подпечатат три мизхара на бели листи, но получил подкрепата само на своите привърженици, а населението протестирало.

Като ответна мярка през 1856 година антивладишката партия изпратила в Цариград делегация, в която били включени Петко Славейков, дядо Пеню от Дряново, Никола Евтимов от Габрово, Аврам чорбаджи от Беброво, Георги Кабакчиев и Никола Минчоолу от Търново, които успели да издействат изпращането на анкетьори в епархията, които да разследват дейността на Неофит.

През януари 1857г. провладишката партия също изпратила свои делегати в Цариград. Неофит убедил Цариградската патриаршия, че в Търновско още се крият последователи на Капитан дядо Никола и било изпратено синодално писмо, което било четено във всички храмове в епархията, като населението се съветвало да стои мирно и да не се бунтува против правителството.

В резултат на интригите на Неофит били затворени Станчо Селвили, Пенчо Радинов, Райко Иванов, Тодор Недялков и други противници на владиката, които той наклеветил като непокорни и неверни на правителството. Със съдействието на търновския управител били затворени и някои турци, които били потвърдили сведенията за злодеянията на митрополита. Тъй като Неофит бил донесъл на правителството, че било подготвяно ново въстание, което щяло да избухне през пролетта турското правителство изпратило видинския валия и Мехмед ефенди от Цариград да проверят достоверността на информацията. Тъй като се установило, че се касае за клевета, то арестуваните били освободени. След този провал антивладишката партия отново изпратила делегати в Цариград, които със съдействието на Нусрет бей успели да издействат отзоваването на Неофит.

На 27 март 1857г. бил съставен протокол за опис на вещите на Търновската митрополия, тъй като „нашият почитаем пастироначалник замина временно в Цариград по синодална покана”. От протоколът става ясно, че за наместник на Неофит в епархията бил определен червенския епископ Синесий. На 28 март 1857г. Неофит напуснал Търново.

На 7 април 1857г. бил от снет от поста и управителя Моамер паша, който подкрепял Неофит. Владишката партия изпратила Кольо Христов по селата да подпечатва михзари за завръщането на Неофит, който на няколко места успял да подведе селяните. Когато станало ясно, че мизхарите били подписани и подпечатани тъй като селяните не били наясно със съдържанието им, то населението подало оплакване до управителя, който заловил Кольо Христов и скъсал михзарите. След този неуспех провладшиката партия се примирила с прогонването на владиката.

Неофит управлявал от Цариград чрез наместници още около година. Като наместник на митрополит Неофит епископ Синесий заверил документи от 23 юли 1857г., а след това като такъв ловешкия епископ Иларион подписал документи от 9 октомври 1857г., 26 октомври, 19 януари 1858г.

През януари 1858г. Неофит се подписал на 7 място като търновски митрополит под синодален акт.   

 

Солунски митрополит

 

На 26.01.1858г. Неофит е бил поставен за солунски митрополит на мястото на избрания за александрийски патриарх Калиник. На 22.09.1858г. той вече се подписал под един синодален акт на седмо място като солунски митрополит. На 28.10., 4.11., 11.11., 14.11., 15.11. и 25.11.1859г. Неофит подписал като солунски митрополит няколко синодални акта отнасящи се до синайския архиепископ. В периода 1858-1860г. Неофит също подписал няколко синодални акта като солунски митрополит.

Сочи се, че като солунски митрополит Неофит през 1861г. се опитал да спре дейността по разширяване на българското просветно дело на подчинения му епископ Партений Поленски. Епископа бил извикан в Солун, където бил поставен под домашен арест, а епархийски духовен съд му отправил 22 обвинения. С помощта на руския посланик Алексей Лобанов-Ростовски Партений бил оправдан и през 1863г. се върнал в епархията си.

На 8 февруари 1868г. била създадена българска община в Солун. Общинарите изпратили при Неофит делегатите Герге Дигов, Йосиф Яков от Косоврасти, Петруш Шумков и Петре Танков да поискат от владиката да им предостави един от солунските храмове, в който да се служи на български. Неофит отговорил, че гръцките епитропи не били съгласни. При срещата на делегатите с епитропите гърците действително отказали, като заявили, че храмовете не били на владиката, за да решава той дали да даде, но изразили съгласие българите да си построят свой. Неофит все пак позволил солунските българи да отпразнуват тържествено денят на славянските първоучители Кирил и Методий.

Неофит останал солунски митрополит до 9 януари 1874 година. След като напуснал Солун, той първо живял във Фенер, а после в Халкидон (дн. Кадъкьой), където починал на 6 декември 1880г.

ЛИТЕРАТУРА:

Снегаров, Ив., „Търновски митрополити в турско време”, В: „Списание на Българската академия на науките”, 52, 1935, стр. 246-250; Снегаров, Ив., „Исторически вести за Търновската митрополия, В: ГСУ, БФ, т. ХХ, 5, 1942/1943, стр. 70; Снегаров, Ив., „Старият търновски църковен кодекс”, В: ГСУ, БФ, т. ХІІ, стр. 4-25, 30-31, 38, 40, 42-48; т. ХІІІ, стр. 1-31; Снегаров, Ив. „Из арбанашките старопечатни книги в Софийската народна библиотека”, В: „Списание на Българската академия на науките”, 56. 1937, стр. 143, 170; Тютюнджиев, Ив., „Търновската митрополия през XV-XIXв.”, Велико Търново, 2007; Димитров, Г., „Княжество България”, 1, 1895, П., стр. 293-330;  Маркова, З., „Българското църковно-национално движение до Кримската война”, С., 1976, стр. 63, 106-107, 136-145; Ферманджиев, Н., Начев, В., „Писахме да се знае: приписки и летописи”, С., 1984, стр. 160-172, 294-298, 338, 341-342, 350; Солунски летопис от Вело Негрев ; Бонева, В., „Църковно-национално движение. Христоматия”, 2002, стр. 28-71; Радев, С., „Македония и Българското възраждане”, т. 1-2, С., 2013, стр. 182-183, 222-223, 283; Γερμανός, μιτρ. Σάρδεων, „Επισκοπικοί κατάλογοι των επαρχιών της βορείου Θράκης και εν γένει της Βουλγαρίας από της Αλώσεως και εξής”, В: „Θρακικά”, 8, 1937, стр. 183; Попгеоргиев, Й. „Материали по църковната борба”, СНУНК, т. 22/23, С., 1906/1907, стр. 25-61; Αθηναγόρας, „Μητροπολίτης από Μ. Πρωτοσυγκέλλων, Ο θεσμός των συγκέλλων εν τω Οικουμενικώ Πατριαρχείω”, 1932, стр. 278; Mansi JD, „Sacrorum Conciliorum Nova Amplissima Collectio”, т. 40, 1909, стр. 417-419, 494, 503-512; Καλλίφρονος, Β.Δ., „Εκκλησιαστικά η Εκκλησιαστικόν δελτίον”,  Κωνσταντινούπολις, Ανατολικού Αστέρος, 1867, стр. 153, 281; Ο Πανιερώτατος Μητροπολίτης πρώην Θεσσαλονίκης κυρός Νεόφυτος. (;-1880).