ИЛАРИОН (МИХАЙЛОВСКИ) - ЕПИСКОП МАКАРИОПОЛСКИ (1858-1872) И МИТРОПОЛИТ ТЪРНОВСКИ (1872-1875)

 

Според Никола Михайловски, който се позовава на спомените на баща си Христо и чичовците си Никола, Тодор и Иларион Макариополски бащата на техният прадядо Андроник бил роден в грузинската област Имеретия, а по-късно е живял в Кесария Кападокийска (дн. Кайсери, Турция). По времето на обсадата на Виена от турците през 1683г. заедно с брат си станали доставчици на турската армия. След като приключила войната Андроник се установил във Варна или Балчик, а брат му се върнал в родния си край. Андроник се преместил в Горна Оряховица, където се занимавал с търговия и се оженил, като му се родили два сина: Иван и Христо. Христо се оженил в Горна Оряховица и му се родили двама сина: Михал и Димитър. След смъртта на баща си и брат си Михал продал наследственото имущество и се преселил в Елена, където отворил бакалски дюкян, оженил се за Дойна и им се родили четири сина – свещеникът Андрон, Стоян, Димитър (или Минчо) и Христо. Михал бил кротък и справедлив човек и в продължение на няколко години бил кмет на Елена. Вторият му син Стоян се оженил за Йордана, дъщерята на хаджи Стоян Топал-Тодоров. Те имали седем сина Христо, Стоян, Михал, Иван, Никола, Димитър и Тодор, както и две дъщери Стана и Донка. Техният втори син Стоян по-късно станал известен като Иларион Макариополски.

Иларион Макариополски се е родил на 06 (тази дата е била отбелязана като рождена на некролога му) септември 1812г. в град Елена. Рожденото му име е Стоян Стоянов Михайловски. Наричан е бил също така Цаню. През 1816г. когато бил на 4 години Стоян и по-големият му брат Христо бил заведени от родителите си на Божи гроб и станали хаджии.

Когато навършил 8 години Стоян Михайловски учил в Елена при Андрей Робовски, син на поп Дойно. След това продължил образованието си в гръцкото училище в село Арбанаси. От 1825г. до 1829г. е изучавал чохаджийския занаят при Цаню Тревналията, станал калфа, а после отворил собствен дюкян в Търново.

По време на учението той четял религиозно-нравствени книги и воден от желанието да стане духовник напуснал Търново и се установил да живее в Елена при хилендарския монах Арсений, на който дошъл на гости проигумен Дамаскин от същия манастир. През есента на 1831г. заедно с двамата монаси Стоян отишъл в Хилендарския манастир. Там за негов духовен старец бил определен проигумена Пантелеймон, за да го подготви за монах. През 1832г. Стоян се замонашил, при което приел името Иларион. В Хилендарския манастир се запознал с Неофит Бозвели. В Света гора е учил в гръцкото училище в Карея (1833-1835). След като родителите му починали, заедно с братята си Никола и Димитър отишли да учат при Теофилос Каирис на остров Андрос (24.09.1838-16.04.1841). Учещите там българчета организирали по подобие на гръцките етерии „Славяно-българско ученолюбиво дружество”, което си поставило за задача да просвещава българският народ. За председател на дружеството бил избран Захари Струмски, за деловодител Иван Добрювич, а за касиер Стоян Чомаков. Иларион се включил в организацията заедно с двамата си братя Никола и Димитър. Сред набелязаните цели на дружеството била и замяната на гръцките владици с българи. Тъй като Цариградската патриаршия счела, че Каири преподавал еретични възгледи, то учениците му били подложени на изпит от ректора на Куручешменското училище несебърския митрополит Михаил, след което трябвало в патриаршеската катедрала да прокълнат ересиарха и неговата Теософия. След това Иларион бил настанен в гръцкото Велико народно училище в цариградското предградие Куручешме за да продължи образованието си. Там се сближил с Георги Раковски и Сава Илиев (по-късно наречен Доброплодни), които по това време също учели в същото училище.

По това време населението на Търновска епархия направило опит да бъде поставен за митрополит Неофит Бозвели. Хаджи Христо Михайловски, който по това време бил кмет на Елена подкрепил начинанието и когато Неофит Бозвели отишъл в Цариград, то брат му Иларион започнал да му помага.

След това Иларион отишъл да учи във Втора атинската гимназия (24.09.1838-26.04.1841). Там заедно с Георги Сава Раковски се включил в Македонското дружество, което си поставило за цел освобождението на България. За да проучи готовността на населението за въстание Иларион предприел обиколка на Търновско, а Раковски заминал за Браила. Тъй като този опит да се организира въстание не се осъществил Иларион решил да продължи образованието си.

На 22.09.1842г. Иларион бил ръкоположен от солунския митрополит Йероним за дякон, а на следващия ден за йеромонах. Иларион помолил генералния руски консул Бизани да му издаде пропуск за да отиде да учи в Киев, но получил отговор, че за такова е необходимо патриаршеско позволение, а патриархът пък заявил, че за да го получи трябва да представи препоръка от Хилендарския манастир. Междувременно Васил Априлов чрез граф Воронцов издействал позволението на руския Свети Синод, но в него било написано, че може да отиде, ако на място няма препятствия. Иларион получил от Хилендарския манастир препоръка, въз основа на която патриархът му издал позволение, но въпреки всичко това руския генерален консул Бизани отказал да му издаде пропуск. След като не успял да замине на Русия, Иларион с разрешението на патриарха продължил образованието си в училището в Куручешме. Братята му все пак успели да отидат да учат в Русия, като Никола Михайловски постъпил в Московския университет, а Димитър завършил Одеската семинария.

През 1844г. превел от руски на български и издал „Православное учение или сокращено християнско богословие“. Същата година завършил обучението си в училището в Куручешме.

На 24 юни 1845г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски получили пълномощно от българските еснафи да ги представляват пред турските власти и подали молба до турското правителство, с която поискали патриархът и синодът да дадат отчет откъде е произлязъл дългът на патриаршията и каква част от този дълг трябва да плати всяка от епархиите, в българските епархии да се поставят за владици българи, в Синода на Цариградската патриаршия да има трима владици българи, да се определи заплата на владиците и размерът на таксите, които могат да събират, в синода да присъстват трима българи владици, владиците да се избират от народа, а патриархът само да ги ръкополага и да може да бъдат сменяни само по искане на народа и заповед на султана и да се назначат в Цариград четирима българи, които да представляват българския народ. Това предизвикало недоволството на Цариградската патриаршия. Тъй като Неофит и Иларион се били сближили със Садък ефенди (Михаил Чайковски) и други полските емигранти, те били набедени за това пред руския посланик Титов. Възползвайки се от назначаването на Шекаби ефенди за вътрешен министър фанариотите с помощта на руския посланик Титов успели да издействат Иларион и Неофит Бозвели да бъдат изпратени на заточение в Света гора. Първоначално Иларион бил затворен в манастира „Симоно-Петър”, а Неофит заедно с ученика си Никола във Великата лавра „Свети Атанас”. По-късно хилендарския проигумен Никифор успял да издейства Иларион и Неофит да се преместят в Хилендарския манастир. По време на заточението Неофит Бозвели починал на 4 юни 1848г.

Гаврил Кръстевич бил изпратен в Света гора във връзка с един спор между Иверския и Хилендарския манастири. И тъй като бил имал заповед да освободи Иларион, а от Протата не искали да го пуснат, защото не били получили разрешение от патриарха, то Кръстевич повикал няколко заптиета и с тяхна помощ двамата заминали на Солун, където пристигнали на 17 ноември 1850г., а на 28 ноември се върнали в Цариград.

Докато траело заточението благодарение на усилията и средствата на княз Стефан Богориди в двора на конака му бил изграден българския храм „Свети Стефан” (дървената постройка). Иларион станал настоятел на храма, който пост заемал до месец май 1851г. След това от 1 май 1852г. до 1 ноември 1854г. е бил капукехая, т.е. представител на атонските манастири пред Високата порта.

След като бил ръкоположен от патриарх Антим за архимандрит той се върнал в Хилендар и станал „поверител” на манастира в общото управление на Света гора.

През 1855г. Иларион бил назначен за протосингел на Търновската митрополия. На този пост не останал дълго и през месец март 1856г. манастирът Хилендар го определил за свой екзарх в България, а през 1857г. Иларион отново бил назначен за застъпник на атонските манастири в Цариград.

Макариополски епископ

 

Под натиска на княз Стефан Богориди цариградският патриарх Кирил се съгласил Иларион да бъде ръкоположен за макариополски епископ, който да служи в българския храм „Свети Стефан”. Ръкополагането било извършено на 05.10.1858г. от митрополитите Паисий Ефески, Гаврил Самоски и Агатангел Зворнишки. Като макариополски архиерей той не е получил свой диоцез, а е бил титулярен епископ, носещ името на древна, но несъществуваща вече епархия. За издръжката му като предстоятел на храма настоятелството му определило месечна заплата от 1200 гроша. На 12 октомври вече като епископ извършил първата си служба в храма „Свети Стефан”. Той положил усилия дървената сграда да бъде заменена с по-подобаваща постройка. На 29 октомври 1859г. в присъствието на патриарсите Кирил VІ Цариградски, Калиник Александрийски, Йеротей Антиохийски и Кирил Александрийски, както и на руския посланик княз Лобанов-Ростовски, на сръбския представител Милан Петронович и на бившият молдавски каймаканин Николай Конаки-Богориди бил положен основният камък на новия храм, а архимандрит Антим (по-сетнешния екзарх) произнесъл реч. Иларион Макариополски не присъствал на това събитие, тъй като по това време бил в Кукуш заради започнала там католическата пропаганда. На 1 октомври същата година обаче княз Стефан починал и строежът не бил завършен.

Тъй като решаването на църковния въпрос се бавело някои от българите сформирали прокатолическа група, която си поставила за цел да се създаде автономна българска архиепископия под върховенството на папата. Жителите на Кукуш, недоволни от своя епископ Мелетий на 12 юни 1859г. подали молба до папата да им постави български владика. Притеснени от станалото патриархът и солунския митрополит Неофит Византийски, на чието подчинение бил полянския епископ потърсили помощта на Иларион Макариополски. Той бил снабден със синодални писма и на 12 септември заминал за Кукуш като патриаршески пратеник. Научавайки за това за Кукуш тръгнал и началникът на цариградските лазаристи Бебек, за да осуети мисията на патриаршеския пратеник. Местното население се съгласило да се откаже от унията, ако му бъде назначен българин за архиепископ. Тъй като от Патриаршията не искали още един българин да стане епископ, предложили на Иларион да поеме епархията, като си правели сметка по този начин да го отдалечат от столицата. Той обаче отказал и на 29 октомври 1859г. за полянски епископ бил ръкоположен българина Партений Зографски, който пристигнал в Кукуш на 14 ноември. След като изпълнил тази мисия на 15 ноември Иларион потеглил обратно за Цариград, където пристигнал на 30 ноември. Представителите на прокатолическата партия на 18 декември 1860г. обявили, че приемат унията, като за български униатски архиепископ бил поставен Йосиф Соколски. Иларион Макариополски отказал да се присъедини към униатското движение, но по тази начин се лишил и от подкрепата на влиятелния по това френски посланик в Цариград.

На 25 декември починал охридския митрополит Йоаникий. Цариградската патриаршия решила на негово място да бъде поставен протосингела Мелетий. На 13 януари 1860г. охридчани подали до патриарха молба подписана от 9 000 души, с която искали за митрополит да бъде поставен Иларион Макариополски. Във връзка с разхвърлянето на дълговете на Цариградската патриаршия върху епархиите хаджи Николи Минчоолу от Търново заявил, че е съгласен, но при условие, че бъде възстановена Охридската архиепископия, а след това предложил да бъде възстановена Търновската патриаршия. Заседаващия в Цариград църковен събор бил закрит на 16 февруари 1860г. без да приеме тези предложения. Българите обаче подели с въодушевление идеята за самостоятелна българска църква.

На 3 април 1860г. по време на великденската служба в храма „Свети Стефан” по настояване на богомолците било изпято многолетствие за султана, вместо за патриарха, а след това и Иларион пропуснал да спомене името на цариградския патриарх, като вместо това възгласил „Всякое епископство православних”, което може да прави само владика, над който няма висшестоящ архиерей. Иларион бил извикан от патриарха да даде обяснение за постъпката си, при която среща се оправдал, че бил принуден да изпълни волята на богомолците. На 24 април Иларион отново извършил служба в храма без разрешението на патриарха. Иларион бил подкрепен от Авксентий Велешки, а след това от Паисий Пловдивски и Гедеон Софийски.

На 26.02.1861г. цариградския патриарх Йоаким ІІ свикал събор, на който присъствали източните патриарси, а също много митрополити и видни миряни, като било решено да бъдат лишени от архиерейски сан Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски. За да намали надигналото се недоволство били поставени българите Панарет и Антим за владици в Пловдив и Шумен, а още преди събора Гедеон бил заменен от Доротей.

Патриаршията започнала да настоява пред турското правителство низвергнатите владици да бъдат наказани. По разпореждане на Али паша Иларион бил изпратен да живее в Енимахале, а Авксентий останал в дома си във Фенер, но без да има право да свещенодейства. С наближаването на Великден се засилили тревогите в Патриаршията, че низвергнатите владици отново може да служат без позволение и започнали да настояват пред турското правителство да бъдат изпратени по-далеч. На 29.04.1861г. Иларион Макариополски бил заточен в Кютая (Мала Азия), Авксентий Велешки във Воло (Тесалия), а Паисий Пловдивски в Света гора. Преди да потеглят на 19 април 1861г. Иларион Макариополски и Авксентий Велешки написали „Завет българскому народу”, в което приканвали българите да продължат борбата.

В Цариград пристигнала делегация от българи, които на 16 юни подали до Високата порта един проект за помирение състоящ се от 8 точки. Патриархът отхвърлил проектът. През февруари 1862г. Високата порта съставила нова смесена комисия от гърци и българи, която да разгледа проекта, но отново нямало напредък. На 19 юли 1863г. патриарх Йоаким ІІ подал оставка и на негово място бил поставен Софроний. Софроний свикал на 21 февруари 1864г. събор, на който присъствали много духовници, включително другите източни патриарси, а също и 4 българи: Панарет Пловдивски, Антим Преславски, Доротей Софийски и Гаврил Кръстевич. Събранието избрало комисия, която да проучи въпросът и да докладва. Комисията излязла с доклад, че всяка отстъпка би била неканонична. Българските делегати не се съгласили и представили особено мнение. Освен това българските делегати все пак успели да издействат заточените владици да бъдат преместени по-близо до Цариград, в резултат на което Иларион бил изпратен в Бурса, Авксентий в Измит, а Паисий Пловдивски първо в Чанак-кале, а после на остров Халки.

 На 28.09.1864г. Иларион бил освободен със султански ферман и се установил в цариградското предградие Ортакьой. На 1 февруари 1865г. Авксентий Велешки починал и бил погребан в двора на храма „Свети Стефан”. През ноември същата година по настояване на руското посолство видни български и гръцки търговци съставили проект за помирение, но синода на Цариградската патриаршия отхвърлил и него. Патриарх Софроний ІІІ също подал оставка, като на негово място бил поставен Григорий VІ. Той изготвил нов проект за помирение, но българите го отхвърлили. Турското правителство изпратило на Патриаршията два свои проекта, но и това не дало резултат.

На 28 февруари 1870г. бил издаден султански ферман, с който се учредявала самостоятелна българска екзархия. Патриарх Григорий VІ подал оставка, а на негово място отново бил поставен Антим VІ. Последвали преговори между патриарха и българските владици. Отношенията обаче се обтегнали отново, когато Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Иларион Ловешки поискали да служат на Богоявление в българския храм. Патриархът не се съгласил и свикал синода, който също отхвърлил искането. От Патриаршията се обърнали към Сервер паша, но той не успял да осуети службата. На 9 януари Иларион Ловешки отново служил без разрешение на патриарха.

Разгневен от станалото патриархът изпратил молба до Високата порта да накаже българските владици. Последвала дълга преписка между правителството, Цариградската патриаршия и българите. В крайна сметка правителството решило да изпрати на заточение Иларион Макариополски, Иларион Ловешки и Панарет Пловдивски. Сервер паша ги повикал при себе си и им съобщил, че ще бъдат изпратени на заточение в Измит, след което те били отведени на парахода. Очакването на правителството, че със заточаването на българските владици патриархът ще прояви по-голяма сговорчивост за изход от кризата съвсем не се оправдало. В неделята цариградските българи разбрали, че свещениците, които служили с владиците на Богоявление също били поставени под запрещение и по тази причина в „Свети Стефан” на този ден нямало литургия. Това довело да голямо недоволство, като събралите се за службата около храма поставили султанския ферман на един висок прът и се отправили към Високата порта. По това време министрите заседавали и като видели насъбралата се тълпа се смутили. Великият везир Махмуд Недим паша поканил четирима души да обяснят каква е причината за недоволството. След като министрите разбрали, че с изпълнение на исканията на Патриаршията нищо няма да постигнат обещали владиците да бъдат върнати и черковния въпрос да бъде решен. На 27 януари владиците били върнати обратно.

След това великият везир съобщил, че султанският ферман трябва да се изпълни и затова трябва да се пристъпи към избор на екзарх. Тъй като Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски били низвергнати от патриарха било решено да не се издигат техните кандидатури, за да може да продължат усилията за помирение с Патриаршията. Първоначално бил избран за екзарх Иларион Ловешки, но той се отказал от поста, за да може да бъде поставен някой, към който патриархът би бил по-благосклонен. За екзарх бил избран видинският митрополит Антим, който бил завършил духовната академия в Москва и бил преподавател в богословското училище на остров Халки.

На 17 април Антим пристигнал в Цариград, на следващия ден се представил на великия везир, който му връчил берата. Махмуд Недим паша в приветственото си слово заявил: „Слава Богу, освободихме от гърците петмилионен народ”. На 12 април екзархът бил приет от султана.

На 12 май 1872г. екзархът извършил първата си служба съвместно с българските владици.

 

Търновски митрополит

 

На 25.05.1872г. Иларион е бил избран от Светия Синод на Българската екзархия за търновски митрополит, като другите двама кандидати били Доротей Софийски и Иларион Ловешки. На 26.05.1872г. в Търново пристигнала телеграмата за избора на митрополит и на 29 май 1872г. търновци изпратили писмо до Иларион, в което изразили радостта си от случилото се. На 30 май 1872г. Иларион изпратил от цариградското предградие Ортакьой Окръжно писмо до жителите на Търновска епархия. Той пристигнал в Търново на 13.09.1872г., където бил посрещнат тържествено от паството си. След това извършил традиционната за новоназначен митрополит обиколка на епархията. Навсякъде бил посрещан радостно от населението, което го приветствало с църковния химн „Благословен е идещия в името Господне”. След това гостувал на митрополит Панарет в Пловдив.

На 14 октомври 1873г. митрополитът разпратил Окръжно послание с наставления за отбелязване на църковните празници, за по-смирено поведение, а също срещу пиянството и суеверията.

По време на своята първа архиерейска обиколка Иларион Търновски установил, че в епархията няма достатъчно свещеници, които да обгрижват населението. За осигуряване на необходимия брой подготвени свещенослужители заедно с епископ Климент Браницки устроили духовно училище в Петро-Павловския манастир край Лясковец, което било открито на 12 май 1874г.

На 4 юни 1875г. Иларион Търновски починал на 63г. в Цариград и бил погребан в двора на храма „Свети Стефан”.

При строежа на новата желязна сграда костите на Иларион Търновски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски били поставени в сандъчета и прибрани в храма. По-късно в двора отново били поставени съществуващите понастоящем надгробни паметници.

 

 

ЛИТЕРАТУРА:

 

1. Снегаров, Ив., „Търновски митрополити в турско време”, В: „Списание на Българската академия на науките”, 52, 1935, стр. 253-254;
2. Снегаров, Ив., „Исторически вести за Търновската митрополия, В: ГСУ, БФ, т. ХХ, 5, 1942/1943, стр. 71-72;
3. Димитров, Г., „Княжество България”, 1, 1895, П., стр. 299 – 515,521;
4. Маркова, З., „Българското църковно-национално движение до Кримската война”, С., 1976;
5. Маркова, З., „Българската Екзархия 1870 – 1879”, С., 1989;
6. Попгеоргиев, Й. „Материали по църковната борба”, СНУНК, т.24, С., 1908, стр. 105-146;
7. Mansi JD, „Sacrorum Conciliorum Nova Amplissima Collectio”, т. 40, 1909, стр. 313-335; т. 45, 1911;
8. Радивоев, М., „Време и живот на Търновския митрополит Илариона (Макариополски)”, С., 1912;
9. Начов, Н., „Иларион Макариополски, митрополит Търновски – по случай 50 години от смъртта му”, С., 1924;
10. Кирилов, И., „Иларион Макариополски”, С., 1936;
11. Сираков, С., „Иларион Макариополски. Слово за него и всебългарската борба за освобождението ни от църковно-духовно иго”, С., 1973;
12. Жечев,Т., „Българският Великден или страстите български”, С., 1975;
13. Минчев, Й., Павлов, Пл., „Иларион Макариополски”, В: „Бележити българи”, т. 5, С., 2012;
14. Бонева, В., „Иларион Макариополски: Път, подвижничество, памет”, София, 2022;
15. Бонева, В., „Иларион епископ Макариополски и митрополит Търновски (Памет и забрава)”, В: Сборник „150 години Българска екзархия”, С., 2020, стр. 39-59;
16. Бонева, В., „Архивното наследство на Иларион - епископ Макариополски и митрополит Търновски”, В: „Известия на Държавните архиви”, бр. 122, стр. 163 – 175;
17. Тодев, Ил. (ред.), „Кой кой е сред българите 15-19 век”, С, 2000, стр. 114-116.