Във връзка с възникналия дебат как трябва да се назовава положението на българския народ по времето, когато е бил под властта на османските султани трябва да се имат предвид следните обстоятелства:

На първо място се дискутира, дали трябва да се нарича турско или османско. По времето на комунистическата диктатура в България беше обявено за османско, с мотив, че българите били под гнета на Османската династия, но не и на трудовия турски народ. Макар аргумента да е абсурден, названието „Османско” е по-правилно, тъй като в началния период няма обединена турска държава, а множество турски бейлъци, някои от които дори се съюзявали с балканските християнски владетели за да не бъдат подчинени от емирата на османците. Названието „Османско” позволява при описването на събитията в епохата на покоряването на българските земи да се уточни за кои точно турци става дума – дали за завоевателите или за тези, които са действали като съюзници.

На второ място се дискутира дали става дума за робство или трябва да се използва друго понятие, например присъствие, съжителство и т.н. Макар понятието „роб” да се дефинира като безправен човек, в исторически аспект робите никога не са били лишени от всякакви права, а обемът на техните права е бил по-малък от тези на свободните. Така например в Рим са били издадени ред закони, които са защитавали робите от посегателства. Също така робите е можело да имат свои доходи и имущество и често се е случвало при събиране на необходимата сума да са се откупят от господарите си. За периода от падането на България през 1413г. до Освобождението през 1878г. само през последните няколко десетилетия са имали по-широки права, а през останалото време са имали статут близък до робския. В исторически аспект робите са се набирали като в такива са били превръщани военнопленниците и децата на робите. По време на турското завоевание и в периода непосредствено след него са запазени множество документи за продажба на българи като роби. В последващия период пък са събирани децата на християните (така наречения „кръвен данък”) и са били правени еничари. По-точно една част от тях са ставали еничари, а другите, които не са имали достатъчно добри физически и интелектуални качества са били използвани като слуги. Всички, събрани по този начин обаче са били третирани „роби на султана” или както е било турското название на тази система „кул”. Наред с това за българите е имало и други типични за робите ограничения – те не можело да носят оръжия, да служат като войници в армията (били са използвани само в помощните части), достъпът им до заемане на държавни постове ако не били християни е бил изключително затруднен (за сравнение Веспасиан си пробива път до императорския пост в Рим благодарение на обстоятелството, че е имал за покровител влиятелен роб). За сравнение, по време на византийското владичество българите са били напълно равноправни на останалите етноси в империята, като в по-голямата част от периода дори самата управляваща династия във Византия е родствено свързана с българския царски род.

Понятието „съжителство” е съвсем неудачно, тъй като в разглеждания период различните етоси са живеели обособени в отделни махали, имали са различни обичаи и оттам обществени прояви, а поради различната вяра не е имало възможност и да встъпват в брак.

Понятието „присъствие” е напълно неадекватно, защото при него „присъстващия” за разлика примерно от участника е само временен страничен наблюдател. Абсурдно е да се говори за присъствие за период от 5 века, още повече, че българите са имали изключително ограничен достъп до управлението.

Привържениците на идеята за съжителството прокарват идеята, че завладяването на България от османците е изолиран провал на нашата държава. В действителност османското настъпление е било спряно благодарение на съвместните действия на повечето европейски народи. До края на ХVІІв. когато е започнал упадъка на Османската империя няма нито една европейска държава, която е успяла самостоятелно да отблъсне тяхното настъпление.