Даниил

ЕПИСКОП ДАНИИЛ

Снегаров е включил сред охридските архиепископи и Даниил, който е споменат като „охридски епископ” от руския пътешественик Арсений Суханов. Разказа за Даниил се намира обаче не в проскинария на Суханов, а в едно друго негово съчинение, което носи заглавието: „Прението на Арсений Суханов с гърците”. В него охридският епископ Даниил е не просто споменат, а е един от основните герои.

Прението е било предизвикано от монасите намиращи се в метохът на Зографския манастир в Молдова, които на 30 март 1650г. съобщили на госта си Арсений Суханов, че атонските гърци изгорили намиращите се в Света гора московски книги. Епископ Даниил, който по това време гостувал на търговищкия митрополит Стефан заявил, че той е отсъдил да бъде изгорена една книга притежание на сръбския монах Дамаскин, тъй като в нея имало погрешни указания как православните трябва да се кръстят.

По това време във Севернодунавските войводства Влашко и Молдова пребивавал йерусалимския патриарх Паисий (23 март 1645 — 2 декември 1660) и въпросът за изгорените книги бил отнесен до него.

До прението се стигнало тъй като на 11 май 1650г. учителят Григорий, който по произход бил руснак, но по това време живеел при търговищкия митрополит Стефан казал на Арсений, че епископ Даниил е направил забележка за начинът, по който пътешественикът се кръстел. Арсений, който явно симпатизирал на старообрядците при срещата си в църквата с епископ Даниил повдигнал въпросът за изгорените книги. Даниил в присъствието на браиловския митрополит Мелетий и поп Йоасаф заявил, че той е отсъдил изгарянето на книгите. На другия ден Арсений се оплакал на йерусалимския патриарх Паисий.

На 3 юни патриарх Паисий повикал при себе си Даниил, Арсений и други духовници и започнали да обсъждат въпросът за изгарянето на книгите. Даниил заявил, че Дамаскин се кръстел неправилно и затова атонските монаси направили събор, на който го разпитали откъде се е научил да прави така. Дамаскин посочил една старинна сръбска ръкописна книга. Даниил отсъдил тя да бъде изгорена. Тъй като Амфилохий твърдял, че книгите били повече от една и сред тях имало руски печатни книги била направена очна ставка между него и епископа. Даниил казал, че той не знае за това. Патриарх Паисий е заявил, че не е било хубаво да се изгорят книгите, а че ако е имало нещо сгрешено в тях, то е трябвало да бъде поправено.

После Даниил си тръгнал, а спорът продължил между патриарх Паисий и Арсений, като руският монах отстоявал възгледите на старообрядците относно начинът, по който православните трябвало да се кръстят.

Във връзка с този дебат пътешественикът написал съчинението „Прението на Арсений Суханов с гърците”.  „Прението” дълго време се считало за фалшификат, направен от старообрядците, докато не били намерени оригиналите. Известни са 3 авторски редакции, като първата е по същество донос, предаден в Посолския приказ, а другите две са били предназначени за публикуване. Старообрядците се възползвали от съчинението в защита на „двупръстието”, като не само на места в преписите изопачили текста, ами дори направили свои версии на творбата. Така броят на редакциите заедно с авторските надхвърлил 50. При завръщането в Русия пътешественикът го очаквала неприятна изненада – патриарх Йосиф починал, а мястото му било заето от Никон, който през 1649г. бил ръкоположен за митрополит от същия йерусалимски патриарх Паисий, с който той спорил. В крайна сметка Арсений въпреки написаното в „Прението” не застанал редом до лидерите на старообрядците, а взел страната на московския патриарх Никон и бил изпратен да събере гръцки книги за поправянето на руските. В резултат от това пътешествие, което станало в периода 1653-1655, в Русия били отнесени и няколко ценни български средновековни ръкописа. След сверяването на църковните книги с гръцките образци се стигнало до унищожаване на старообрядческите книги и в самата Русия.

Още в началото на съчинението Арсений е отбелязал, че когато зографските монаси му са се оплакали за изгарянето на книгите, са посочили като водеща причина етническото напрежение между гърци и славяни: „…та и досега за отмъщение ни ненавиждат гърците, че ние четем на славянски книгите и имаме свой архиепископ, и митрополити, и епископи и попове…”. Това показва, че е правена разлика между епископ и архиепископ. В такъв случай под „охридски епископ” в случая може да се разбира не самия архиепископ, а също и някой от подчинените му владици. Още Голубински е забелязал, че Даниил е титулуван като епископ, а не като архиепископ.

При посещението си в през 1634г. в Москва Аврамий Месапса е изброил подчинените му владици, сред които са посочени митрополит Даниил Воденски и епископ Даниил Сисанийски. Съдейки по това, че владиката, за който говори Арсений е наричан епископ, то може да се допусне, че става дума за сисанийския архиерей. Посланието на охридския синод от 1624г. е подписано също от епископ Даниил Сисанийски. С оглед дългия период между 1624г. и 1650г. не е много сигурно дали става дума за едни и същи лица. Ако е едно и също лице, не е изключено Даниил поради напреднала възраст да е подал оставка като сисанийски епископ, но в текста липсва отбелязване, че става дума за бивш архиерей.

По принцип Атон се е ползвал с автономия, а онова, за което е било необходимо участието на владика се извършвало от епископа на Йерасо. Затова не е много ясно по каква причина в събора е участвал владика от диоцеза на Охридската архиепископия. Не е изключено тъй като спорът е взел етнически елемент да е била потърсена намесата на Охридската архиепископия за да се реши религиозната страна на въпроса и да се избегне изместването на дебата в спор между славяни и гърци. Известието на Суханов е интересно и с това, че век преди унищожаването на Охридската архиепископия и написването на „История славяно-българска” се съобщава за съществуващо етническо напрежение между монасите от българския Зографски манастир и гърците.

Тъй като Харитон се споменава като архиепископ в периода 1643-1651г., то Снегаров е вместил Даниил в 1650г. и допуска, че неговия предшественик след това повторно е заел поста. Но по-вероятно Даниил е бил само епископ от диоцеза на Охридската архиепископия.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Снегаров, Иван, „История на Охридската архиепископия-патриаршия“, т.2, София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, 1932, стр. 197-198;

2. "Проскинитарий Арсения Суханова", под ред. Ивановского, Н.И., 1889г. стр. 341-348;

3. Gelzer, „Der Patriarchat von Achrida Geschichte und Urkunden”, 1902/1980, стр. 27 № 55;

4. Голубинский, Е, «Краткий очерк православных церквей – Болгарской, Сербской и Румънынской или Молдо-Валашкой», М, 1871, стр. 138

5. Богданов, А. П., „Все началось с Афона. „Прения с греками о вере” по рукописям Арсения Суханова”, В: „Афон в истории и культуре Христианского Востока и России”, „Сборник статей Каптеревские чтения, М., 14, 2016, стр. 100-124.