Никодим ІІ

СРЪБСКИ ПАТРИАРХ НИКОДИМ ІІ (1446-1453)

Патриарх Никодим ІІ (1446-1453) е предпоследният ръководител на Сръбската православна църква преди нейните епархии да бъдат присъединени към Охридската архиепископия.

Преди да стане сръбски патриарх Никодим е бил игумен на Студеничкият манастир, а през 1439г. е бил избран за Рашки митрополит. В Хилендарската си грамота от 1450г. той е посочил, че от 5г. е патриарх, което означава, че е бил поставен на този пост около 1445г. Най-ранното му споменаване е от 1445/6г. в бележката към едно евангелие, което той подарил на Жичката катедрала.

Според някои изследователи през 1451г. е бил избран и за Охридски архиепископ, в резултат на което се стигнало до обединението на двете поместни църкви и именно като такъв през 1452г. той ръкоположил молдавския митрополит Теоктист.

По времето на Никодим ІІ по нареждане на деспот Георги Бранкович на 12 януари 1453г. били пренесени мощите на евангелист Лука в Смедерево. Както се вижда от Върднишкия летопис тъй като Никодим ІІ по това време вече е бил болен и немощен, то не се е включил в самото пренасяне. Вероятно патриарх Никодим починал наскоро след това, защото през 1455г. деспот Георги Бранкович се обърнал с писмо до цариградския патриарх Генадий (Георги Схоларий) със запитване, относно това, къде трябва да резидира главата на сръбската църква.

Като аргумент, че е бил и охридски архиепископ се сочи преписът направен от В. Григорович на надписа в храма „Вси светии“, намиращ се в село Лешани, Охридско, чийто текст гласи: „Съзида се и се изписа светия божествен храм на великите мъченици вси светии с труда и грижите на божия раб Ни… Божикев от град Охрид в дните на архиепископ Никодим през 6960 (1452) година.“. Надписът не се е запазил, тъй че съдържанието му е известно само от преписа направен от Григорович. Въз основа на сравнително добре запазения надпис от храма „Успение Богородично“ в село Велестово от 1450/51 година прочита на Григорович е оспорен, като е предложено да се чете вместо Никодим името на известния от житието на патриарх Нифон архиепископ Николай. Този архиепископ Николай е бил наследен от Захарий, духовния наставник на бъдещия цариградски патриарх Нифон.

Аргументите в полза на тезата, че Никодим ІІ е бил едновременно сръбски патриарх и охридски архиепископ идват основно от молдавските летописи. Според Молдавско-немска летопис: „После бил господар сина на воеводата Илияс, Александър, четири години. При него се появили владици и митрополити от патриарха на Сръбската земя Никодем, при крал Юри деспот. Този пък Александър умрял в молдавския Белгород.“ (Bogdan, Cronice inedite, стр. 121) В такъв случай това трябва да е станало по времето на второто управление на молдавският княз Александър ІІ, наричан също Александрел (1449; 1452—1454 и 1455), син на воеводата Илия І (1432-1433; 1435-1442). В редакцията на Путненската хроника направена от Исая от Слатина (около 1554-1561г.) се казва: „освети се кир Теоктист за митрополит от сръбския патриарх Никодим“ (I. Bogdan, Vechile cronice moldovenesci până la Urechia, Bukureşti, 1891, стр. 144.) В преписа на Азарий от ХVІв. Никодим също е посочен като сръбски патриарх: „И при него (воеводата Александрел) се благослови преосвещения кир Теоктист за митрополит от патриарха на сръбската земя Никодим, при благочестивия деспот Георги“. В бележка към от 1557г. (Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, СП, 1904г.) обаче Никодим е наречен архиепископ: „а после н дните на Александрел, сина на войводата Иляш, се благослови преосвещения митрополит Теоктист Стари от сръбския архиепископ кир Никодим“. Димитър Кантемир само споменава, че Теоктист е бил българин, но твърдението му, че митрополита е ръкоположен от Марко Ефески е малко вероятно. Може да се допусне, че Кантемир е объркал свети Марко Ефески с Марко Ксилокараб, който е бил патриаршески екзарх на Крит, одрински митрополит, цариградски патриарх и охридски архиепископ, като се е проявил като яростен противник на униатското движение. Сучавският митрополит Теоктист починал на 18 ноември 1477г. (според надгробния надпис в Путненския манастир или на 8 ноември 1476 според Путненската хроника), като надживял както патриарх Никодим ІІ, така и Марко Ксилокараб.

В една допълнена редакция на хрониката на Уреке пише: „Изпрати и войводата Александър със съгласието на болярите и страната, изпрати Григорий Цамблак в Цариград. И той не намери в Цариград нито императора, нито патриарха. Затова на посланиците на воеводата Александър им се сторило неудобно да се върнат без резултат, затова посланиците заминали за Охрид и там получили аудиенция у охридския архиепископ, тъй като те били изпратен да бъдат поучени за вярата. И взели оттам свещеници и славянски книги за църковното устройство“ (Chronique de Moldavie depuis le milieu du XIVs. Jusqu’a l’an 1594, Париж, 1878г., гл. 3, стр. 29; Cronicele romaniei seü letopiseţele moldaviei ţi valahiei, гл. 3, стр. 136, Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, СП, 1904г., стр. 265). Очевидно молдавския митрополит Григорий е объркан с Григорий Цамблак, който не е участвал във Фераро-Флорентинския събор, а в Констанцкия събор. В преписа направен от монаха Мисаил (около 1660-1667) името на деспот Юрг, т.е. Георги Бранкович е било погрешно разчетено и в резултат от това се е получило, че ръкополагането на митрополита е станало по времето на молдавския воевода Юг Коритянович, т.е. в края на ХVв. (Domnia Jugăi Voda . . . Trimis-au la patriarşia de Ohrida şi au luat mai întâíu blagoslovenie şi au pus mitropolit pre Theoktist; M. Kogălniceanu, Cronicele României seu Letopiseţele Moldaviei şi Valahiei, v. I, Bucuresci, 1872, стр. 136). Тази грешка след това е била възпроизведена от молдавския хронист Никола Костин (Joan Bianu, Catalogul manuscriptelor Româneşti, I, 1907, Bucureşti, стр. 136). Сред споменатите книги, които били донесени от пратениците изглежда е бил и славянския превод на Синтагмата на Матей Властар. Предполага се, че именно съдържащите се в нея сведения са били използвани от Мирон Костин в 3 песен от неговата поема посветена на Ян Собйески, където разказът за подчиняването на Молдова на охридския архиепископ е добил следния вид: „Той (Александър Добрия) издигнал молдавската господарска власт на висока степен и особено желаейки да организира национално духовенство, той изпратил с тази цел посланици в Константинопол. Тъй като по това време император Палеолог бил на Флорентинския събор, заедно с патриарха и цялото духовенство, то посланиците донесли за това на воеводата Александър, молейки да реши въпросът дали да чакат в Константинопол или да заминат за Италия във Флоренция. Господарят събрал своите велики боляри и получил съгласието им да изпрати избраните от страната за посвещаване в Охрид, български град, славен с преимуществата, дарени от византийския император Юстиниан, който произхождал от тези места и който направил епископа лице второ след патриарха и най-главен от всички архиепископи, така че и до днес Охридския (архиепископ) остава глава на всички сръбски архиереи. Пристигайки там, изпратените от воеводата Александър получили хиротония заедно с употребата на славянския език и в църквата, и в държавните актове. Пак тогава е бил въведена и господарската титла „господар и воевода на молдавската земя от планините до морето“ (Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, СП, 1904г., стр. 267; Archiva istorics a României, B. Hâjdeu, 2, стр. 159). Това събитие е отнесено към 1432г. В „Хроника на молдавската и влашката земя“ написана през 1684г. на полски език, в главата за религията при описването на това събитие Мирон Костин се изразил малко по различно: „… не заварвайки там Константинополския патриарх в неговата столица, замина за Охрид, който е сръбско място, столица на тамошния митрополит, който заема първо място след патриарха …“. (Яцимирскій, Григорій Цамблакъ, СП, 1904г., стр. 267). Тази хроника обаче е писана в Полша по памет, тъй че в нея има ред неточности. Интересното е, че и в нея, както в житието на патриарх Нифон охридският владика е наречен митрополит, а не патриарх или архиепископ.

Прегледаните до тук извори по-скоро не дават основание да се счита, че Никодим ІІ освен сръбски патриарх същевременно е бил и сръбски архиепископ. Снегаров доверявайки се на Григорович приема съществуването на охридски архиепископ Никодим, но го счита за различен от сръбския патриарх. Като аргумент сочи една бележка на патриарх Никодим ІІ, при все че нейният не особено ясен текст би могъл да се тълкува противоречиво: „Аз, смиреният Никодим, по божия милост патриарх на сърбите и Поморието и на други страни, в дните на благочестивия и христолюбив деспот Гюрг и синовете му приложих тази книга във великата архиепископска и патриаршеска църква равна на Юстиниановата Охридска, през 6954 (1446) година, януари, 14“ (Стоянович, Стари српски записи и натписи, 1902, т.1 стр. 90, № 282). Същата година в книга подарена на патриаршеският храм той се е титулувал само като патриарх: „През 6954 година в дните на благочестивия и христолюбив деспот Гюрг и синовете му, аз, смирения Никодим, по божия милост патриарх, приложих тази книга във великата патриаршеска църква във Житчи, който я отнеме от църквата … проклет, амин.“ (Стоянович, Стари српски записи и натписи, 1902, т.1 стр. 90, № 283). Това евангелие по-късно попаднало в библиотеката на охридската катедрала „Света Богородица Перивлепта“ („Свети Климент“). В преписка от 1451г. също е посочен само като сръбски патриарх: „Тази книга, Златоустов Шестоднев, се преписа в Света гора Атон от елински език на нашия славянски език от всесветейшия патриарх на сърбите и Поморието кир Никодим в похвала на божията църква и за полза на нашите души. Никодим, патриарх по божия милост“ (Стоянович, Стари српски записи и натписи, 1902, т.1 стр. 92, № 293). В бележка от 1452г. има негов автограф изписан със зелено мастило: „Никодим, по божия милост патриарх“. (Стоянович, Стари српски записи и натписи, 1903, т.1 стр. 93, № 296). В бележка от 1453г. също е посочен само като патриарх: „През 6960 (1453) година в дните на благочестивия и христолюбив деспот Гюрг и госпожа деспотица Ирина и синовете им, аз, смирения Никодим и по божия милост патриарх, приложих тази книга във великата патриаршеска църква. Който я отнеме от църквата да е проклет, амин.“ (Стоянович, Стари српски записи и натписи, 1902, т.1 стр. 93, № 297). В Крушедолският сборник има изброяване на епархиите на сръбските архиепископи, като според бележката, това е направено по времето на Зетския архиепископ Йосиф през 1453г., но споменатия свети архиепископ Никодим очевидно е Никодим І, а не патриарх Никодим ІІ. Изброените епархии са: Зетска, Рашка, Хълмска, Хвостинска, Топличка, Будимска, Дабърска, Моравичка, Скопска, Презренска, Липлянска, Бранчевска, Мачевска, Градичка и Кончулска. Въпреки това списъкът с епархиите направен през 1453г. може да се приеме като аргумент, че все още Сръбската патриаршия е била отделна от Охридската архиепископия.

При все това трябва да отбележим, че в Руваричевия летопис (Стоянович, Стари српски родослови и летописи стр. 108) се съдържа една доста интересна бележка: „Никодим, 9-ти сръбски патриарх; Арсений, 10-ти сръбски патриарх. При този патриарх агаряните завзеха българската и сръбската земя и наложиха голям данък на патриаршеската власт.“. Особеното е, че името на Арсений ІІ е обвързано със завоюването и на българските земи от турците, като в Драгосавлевичев летопис (Стоянович, Стари српски родослови и летописи, стр. 109) има също подобно известие: „При Арсений (2), (10) патриарх агаряните завзеха българската и сръбската земя, царство и кралство и наложиха турците голяма сума на патриаршеската власт.“. Под българска земя обаче най-вероятно се разбират епархиите населени с българи, като Скопската и Призренската. От друга страна доколкото в Драгославичевия ръкопис се говори освен за българска и сръбска земя, също за царство и кралство, а Марко е бил само крал, то смисълът на тази фраза все пак може да означава някаква остатъчна форма на държава, пък дори и чисто номинална.

Доколкото според житието на патриарх Нифон архиепископ Николай е починал наскоро след падането на Цариград, то излиза, че той и Никодим са живели и починали приблизително по едно и също време. В такъв случай не би било възможно Никодим да се яви като наследник на Николай. В Нифоново житие и хрониката на Мирон Костин Николай е наречен „охридски митрополит“, а във Велестовския надпис наистина е споменат с това име и като архиепископ, но името и титлата не са изписани последователно едно след друго, а титлата е последната дума от 3 ред, докато името е последната дума от 4 ред. (А. Николовски, Д. Корнаков, К. Балабанов, Споменици на културата во СР Македониjа, Скопjе 1971, 212; Г. Суботић, Охридска сликарска школа XV века, Београд 1980, стр. 63—64). Изглежда при изписването на текста е допуснато някакво объркване, та се е наложило името и титлата на архиепископа да са едно под друго, както и на втори ред да се допълни името на един от ктиторите. В такъв случай възникват въпросите дали от една страна е възможно Никодим и Николай да са една и съща личност или пък Николай да е ръководел и двете църкви като патриарх, а Николай да е бил само охридски митрополит. Първото предположение следва да бъде отхвърлено, защото дори да допуснем не Николай е светското име на Никодим и погрешно е изписан с него, то е малко вероятно в един надпис да е сочен като охридски архиепископ, а в друг като сръбски патриарх. Дори да е ръководел едновременно печката и охридската църкви той би трябвало да се титулува само като патриарх, но не и като архиепископ. С оглед питането на Георги Бранкович до цариградския патриарх Генадий второто предположение изглежда по-възможно, но пък в такъв случай би трябвало поне в част от бележките да се титулува освен като сръбски и като български патриарх. Освен това начина на избирането на Захарий показва, че става дума за избор на автокефален архиепископ, а не на митрополит, тъй като във втория случай едно подобно поместно събрание би могло само да номинира кандидат, но окончателния избор е следвало да се направи от Синода.

С оглед наличната информация най-вероятно Никодим и Николай са различни лица, които обаче са били църковни ръководили приблизително по едно и също време, като и двамата са починали скоро след 1453г., а близостта на имената и времето на управление изглежда е станала причина за объркването в молдавските извори.

ЛИТЕРАТУРА:

1. И. Снегаров, „История на Охридската архиепископия-патриаршия“, т.2. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, 1932, стр. 14-15 и стр. 506-507;
2. Г. Суботић, „Пећки патријарх и охридски архиепископ Никодим“, В: „Зборник радова Византолошког института“, 21, 1982, стр. 224-231
3. В. Григоровичъ, „Очеркъ путешествія по европ. Турціи“, изд. II, стр. 107;
4. Љубомир Стојановић, „Стари српски родослови и летописи“;
5. Љубомир Стојановић, „Стари српски записи и натписи“, II, Београд, 1903
6. К. Дукакис, „Афонский патерик или жизне описание святых на Святой Горе просиявших“, II, Москва 1897, стр. 128—129.
7. А. И. Яцимирский, „Григорий Цамблак, Очерк его жизни, административной и книжной деятельности“, СП, 1904
8. „Кад jе Никодим постао патриjарх? В: „Гласкик Скопског научног друштва“, XXI, 1940, стр. 168;
9. B. Korablev, „Actes de Chilandar“, II, „Византийский временник“, XIX, Приложение № 1, 1915, стр. 565;
10. M. Lascaris, „Joachim, métropolite de Moldavie et les relations de l’Église moldave avec le patriarcat de Peć l’ árchevéché d’Achrisau Xve siécle“, Academie roumaine, „Bulletin de la section historique“ XIII, 1927, стр. 1-31;
11. Јелена Поповић, «Положај Српске Православне Цркве у последњим деценијама српске Деспотовине», «Богословље», 1, 2014, стр. 151–160