Неофит І

Архиепископ Неофит І

Неофит І е застанал начело на Охридската архиепископия през 1551г. (преди м. май). Още със заемането на поста Неофит І трябвало да се заеме с проблемите създадени на италийската епархия и митрополит Пафнутий от бъдещия цариградски патриарх Митрофан ІІІ (1565-1572 и 1579-1580), по това време митрополит на Кесария.

Митрофан бил изпратен от своя приятел Дионисий ІІ (1546-1555) в Италия да събира помощи за Цариградската патриаршия. В Рим Митрофан се срещнал с папа Павел ІІІ (13 октомври 1534 - 10 ноември 1549), което събитие предизвикало голям смут в Цариград. Патриарх Дионисий ІІ бил обвинен, че срещата е станала с негово знание, заради което бил направен опит да бъде низложен и дори убит. Благодарение на подкрепата на султан Сюлейман Великолепни Дионисий ІІ успял да запази поста си, но самия Митрофан бил низложен като кесарийски митрополит.

Макар и българин по произход Митрофан по време на своя престой в Италия (1547-1548) успял да създаде проблеми и на италийския митрополит Пафнутий. С помощта на венецианския посланик Митрофан оспорил правата на Охридската архиепископия по отношение на православните в Италия, а също поставил под съмнение достоверността на документите на Пафнутий. Италийският митрополит бил арестуван и бил освободен срещу даване на гаранция от 1000 дуката.

Междувременно през 1550г. архиепископ Прохор починал. Новият архиепископ Симеон управлявал само 6 месеца, а изглежда изборът на Григорий ІІІ не бил признат за легитимен. Това наложило още в началото на управлението си архиепископ Неофит І спешно да предприеме действия за защита на Пафнутий. С подкрепата на охридския архиепископ италийския митрополит успял да се оправдае пред цариградския патриарх Дионисий. През месец май 1551г. патриарх Дионисий ІІ изпратил писмо до архиепископ Неофит, в което разкритикувал действията в Италия на вече „бившия кесарийски” Митрофан и потвърдил правата на италийския митрополит, като единствено православната архиепископия със седалище във Венеция, останала на подчинение на Цариградската патриаршия. В обръщението на Дионисий към Неофит в началото на писмото той е наречен: „Светейшият архиепископ на І Юстиниана Охридска и цяла Сърбия и България”.  Запазено е в препис и писмо на архиепископ Неофит от месец юли 1551г. във връзка с проблемите на италийския митрополит. В това писмо в началото е изписано неговото титулуване: „Неофит, по Божия милост архиепископ на І Юстиниана и цяла България, Сърбия и прочее”.

По молба на Пафнутий, който бил подкрепен от архиепископ Неофит І на 31.07.1553г. папа Юлий III (7 февруари 1550 - 23 март 1555) издал була, в която потвърдил правата на италийския митрополит. В папската була той е наречен „Paphnutio archiepiscopo Agriganorum”, а в обхвата на неговата епархия са посочени „Sicilie citra et ultra Pharum et Anchone, Marchie, Trevisane, Dalmatie ac Calabrie”. В папската була архиепископ Прохор, който бил ръкоположил Пафнутий, е наречен приснопаметен, а като настоящ предстоятел на Охридската архиепископия е посочен Неофит. Това е последното известие за архиепископ Неофит.

Не е известно докога е останал на поста си, но това се е случило преди 1557г., когато като охридски архиепископ е посочен Никанор.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Peri, Vittorio, „I metropoliti orientali di Agrigento. La loro giurisdizione in Italia nel XVI secolo”, In: „Bisanzio e l'Italia. Raccolta di studi in memoria di Agostino Pertusi”, 1982, Milano 1982, стр. 274-321

2. Angelo Mercati, „Una bolla di Giulio III su un vescovo dei Greci in Italia (31 luglio 1553)”, L’Oriente Cristianoel Unita della Chiesa, 2, 1937, стр. 72-74 (= „Saggi di Storia e Letteratura”, т. 2, Roma, 1982, стр. 409-411;

3. Τσιρπανλής, Ζαχαρίας Ν., „Η ελληνική κοινότητα της Βενετίας και το Οικουμενικό Πατριαρχείο Κωνσταντινουπόλεως (15ος-18ος αι.)”, Ιωάννινα, 1999, стр. 238-239

4. Α.-Ρ. Pechayre, „L’arclieveche d’ Ochrida de 1394 a 1767”, „Echos d’Orient”, 35, 1936, стр. 281-282;

5. Η. Ge1zer, „Byzantinische Inschriften aus Westmakedonien”, „Mitteilungen des kaiserlich deutschen archaeologischen Institute. Athenische Abteilung”, т. 27, 1902, стр. 436

6. Vat. Ottob. gr. 75, л. 158^r-159^v