Арсений ІІ

АРХИЕПИСКОП АРСЕНИЙ ІІ

Подпис и печат на архиепископ Арсений ІІ Охридски. Гръцкият надпис във външния кръг на печата гласи: "Арсений, по Божия милост архиепископ на Първа Юстиниана и цяла България".   

Арсений ІІ е последния охридски архиепископ.

Въз основа на подписите на Арсений ІІ се предполага, че по народност е бил българин, учил е в някой български манастир и не е владеел гръцки език.

При оставката си като битолски митрополит той се е подписал като: „πѣλαгωнїαс Арсѣнїώь”. По същия начин е изписано името му и в акта за оставката му като архиепископ. Буквата „ѣ” е характерна за старобългарския език, а през ХVІІІв. буквата „ї” вече не се изписвала по този начин. Въз основа на това се предполага, че Арсений ІІ се е образовал, като е използвал старобългарски ръкописни текстове.

Георги Баласчев твърди, че Арсений ІІ произхожда от рода Баласчеви и дори, че е имал внук на име Георги, с който заедно били заточени в Света гора. В записаните легенди обаче внукът е наречен не Баласчев, а Балазов. В писмото на Евтимий Костурски до цариградския патриарх Самуил фигурира едно подобно име Георги Константинов Бетли (Γεώργιος Κωνσταντίνου Μπετλής), който е посочен като костурски първенец. Писмото изразява недоволство от състоянието на Охридската архиепископия, което показва, че е малко вероятно това лице да е близък родственик на Арсений ІІ.

Изследователите предполагат, че управлявалият за кратко Ананий бил снет от владиците, които се противопоставяли на присъединяването на Охридската архиепископия към Цариградската патриаршия и на негово място бил поставен Арсений ІІ. Преки сведения за подобно развитие на събитията обаче няма.

На печатът на Арсений ІІ като охридски архиепископ е записано „февруари 1764”, което означава, че по това време е започнало управлението му. От същата година е и разписка, че Партений Бератски е направил своята парична вноска за Охридската архиепископия.

През февруари 1764г. новоизбраният костурски митрополит Евтимий и петима първомайстори от кожухарския еснаф изпратили писмо до новия цариградски патриарх Самуил І Ханджери, в които се оплакали от някакви злодеи, които се били продали на враговете и езичниците, като заявили, че за верността на написаното може да попита пребиваващите в Цариград костурчани Георги Константинов Бетли, Панайот Зилакт, Димитър Досев, клисурците Вълко Тулев, Стефо Янев, Яни Тулев и мавровците Траян, Киряк и Аргир.

Лицата подписали писмото, както и посочените в него се представят от някои изследователи за привърженици на цариградския патриарх, които го подкрепяли в усилията му да ликвидира Охридската архиепископия. Това не е изключено, но в самото писмо липсват намеци в тази насока. Почтителното отношение към цариградския патриарх може да е само проява на протоколно засвидетелстване на уважение към ръководителя на Цариградската църква. Неведнъж при проблеми в някоя от поместните църкви за решаването им е било търсена подкрепата на останалите кириарси. Твърде вероятно оплакванията в писмото да са свързани с бившия охридски архиепископ Дионисий ІІІ, който скоро след това бил низложен и като корчански митрополит.

На 13 април 1765 година бившият архиепископ Дионисий ІІІ е бил низложен и като корчански митрополит, като основните обвинения са били две: 1) че е отнел с измама от Йосиф охридския престол и 2) че по негов донос е бил екзекутиран от турските власти поп Георги Екзарх, който бил набеден от Дионисий ІІІ, че е извършил присвояване.

В решението на цариградския синод е посочено, че новият корчански митрополит трябва да бъде избран от владиците от Охридската архиепископия. Изборът на новия митрополит се състоял в катедралата „Свети Георги” в Цариград на 6 октомври 1766г. и макар формално да протекъл под ръководството на Арсений ІІ и в гласуването да участвали само владиците от архиепископията Евтимий Костурски, Герман Воденски, Никифор Сисанийски, Ананий Струмишки и Григорий Гревенски, то бил избран кандидатът на патриарх Самуил І Ханджери - йеромонах Генадий. От акта за избор на Генадий става ясно, че Арсений ІІ и владиците участвали в избора по това време са пребивавали в Цариград.

На 7 октомври 1765г. е била издадена разписка за направена вноска на Партений Бератски, а от 25 септември 1765г. има и бележка във връзка с лихвите.

На 24 ноември 1765г. Арсений ІІ посетил мосхополския манастир „Свети Йоан Предтеча”.

От 17 октомври 1766г. има разписка за 600 гроша във връзка със задълженията на Битолска епархия.

На 15 август 1765г. бил осъден и екзекутиран Георги Спатари, син на Ставраки, а имуществото му било конфискувано. Една година по-късно при проучването на документите му турските власти открили запис, че Ипекската архиепископия му дължи около 25 000. Турските власти поискали парите от цариградския патриарх Самуил І (1763-1768; 1773-1774). Той първоначално отказал да поеме дълга, но се досетил, че може да злоупотреби със създалото се положение и заявил, че Патриаршията би платила, ако архиепископията бъде присъединена към нея. Притиснат от задълженията сръбският архиепископ Калиник ІІ (1765-1766) подал оставка. Възползвайки се от това развитие на нещата Самуил изплатил дълга, а в замяна Ипекската архиепископия била закрита, като епархиите й били присъединени към Цариградската патриаршия.

Александър Комнин-Ипсиланти пише, че през 1766г. срещу Самуил били пуснати 8 доноса, в които бил обвиняван във финансови злоупотреби и че тайно имал жена в патриаршията. Охридския и ипекския архиепископи пък се оплакали, че цариградския патриарх присвоява доходите от техните диоцези и било решено дълговете им да не се изискват, докато не бъде проучен въпросът. Шест месеца по-късно проверката приключила в полза на Самуил І, който успял да издейства издаването на хатишериф за присъединяването на двете архиепископии към Цариградската патриаршия.

На 16 януари 1767г. архиепископ Арсений ІІ подал своята оставка. В мотивите е посочено, че абдикира, тъй като не е можел да се справи с финансовите задължения на Охридската архиепископия. В оставката той заявил, че си запазва Битолска епархия, която управлявал преди да бъде избран за архиепископ. Екземпляр от оставката бил изпратен и на йерусалимския патриарх Партений, който скоро след това починал.

Същата 1767г. било взето спогодително решение за присъединяване на Охридската архиепископия към Цариградската патриаршия от първопрестолния Евтимий Костурски, Герман Воденски, Генадий Корчански, Ананий Струмишки и Григорий Гревенски.

На 12 февруари 1767г. Арсений ІІ вече като битолски проедър е подписал заедно с други владици писмо до бератския митрополит Йоасаф, в което накратко били описани обстоятелствата около присъединяването на архиепископията към цариградската патриаршия и се търсела неговата парична помощ за справяне с дълговете.

През месец април 1767г. в катедралата на Цариградската патриаршия „Свети Георги” Арсений ІІ в качеството си на битолски митрополит, заедно с владици от Охридската архиепископия и Цариградската патриаршия участвал в избора на мелнишки епископ. Участието на владици от Цариградската патриаршия показва, че вече се е пристъпило към присвояването на Охридската архиепископия.

На 15 май 1767г. бил издаден Акт на Цариградската патриаршия във връзка с присвояването на Охридската и Ипекската архиепископии. В него е посочено, че по молба на владиците от Охридската и Ипекската архиепископии управляващия по това време султан Мустафа ІІІ (1757-1774) издал хатишериф, с който диоцезите им били присъединени към Цариградската патриаршия.

На 24 юни 1767г. Арсений ІІ подал оставката и като битолски митрополит. Като причина е посочено, че не е могъл да се справи с дълговете на епархията и бил притесняван постоянно от кредиторите. Оставката е подпечатана с печат, в който Арсений ІІ е посочен като битолски проедър, т.е. като бивш архиепископ, който е станал битолски митрополит. Обстоятелството, че е бил направен нов печат предполага, че е очаквал да управлява епархията по-дълго време. Начело на битолската митрополия бил избран епископ Натанаил. В акта за избора му е посочено, че Арсений ІІ е подал доброволно оставката си. В избора са участвали владици от Цариградската патриаршия, както и няколко от присъединената Охридска архиепископия.

Подпис и печат на бившия архиепископ Арсений ІІ като битолски митрополит

За да бъде заличен споменът за заграбената архиепископия, то Охридска епархия била ликвидирана и първо била присъединена към Драчката, а след това на нейно място била създадена Преспанско-Лихнидска. В названието вместо Охрид било използвано древното име на града Лихнида.

Оказало се, че патриарх Самуил измамил владиците от Охридската и Ипекската архиепископии. Той решил въпросът с дълговете на двете архиепископи, като разпределил задълженията между владиците, които им били подчинени. Притиснати от дълговете едни били принудени да подадат оставка, а други били прогонени под друг предлог. На 26 февруари 1776г. черногорският митрополит Сава Петрович изпратил писмо до московският митрополит Платон. В писмото митрополита съобщил, че повечето владици били прогонени от епархиите си, а на тяхно място били поставени гърци, като молел за застъпничеството на руската императрица Екатерина ІІ, с чието съдействие да бъдела възстановена Ипекската архиепископия.

По-нататъшната съдба на Арсений е неизвестна. В Сисанийската кондика има бележка, че архиепископията е била присъединена към Цариградската патриаршия и че Арсений е станал битолски проедър, но не пише нищо за по-нататъшната му съдба. Както обикновено се случва с последните държавни и църковни ръководители, тъй и при него там където свършват документите и летописите започват легендите.

Според една от легендите разказана от стария охридския свещеник Апостол Мизов имало четирима кюркчии Нейко Челеби, Стамче бей, Буяр Лигдо и Малечо бей, които били противници на архиепископа и се стараели да детронират Арсений ІІ. Те заровили фалшиви пари в архиепископския двор, а друга част от тях разпространили из града. След като съобщили, че архиепископа разпространява фалшиви пари. Бил направен обиск в двора на архиепископа и парите били намерени. Арсений ІІ не бил снет веднага, но след време дошла заповед от Цариград за изпращането му на заточение.

Баба Зографина Андроникова разказвала сходна легенда. Според нея същите четирима противници на Арсений ІІ обаче използвали друга хитрост за свалянето му. Управител (забитин) на града бил един зъл турчин и четиримата граждани започнали да събират подписи, като твърдели че подписите са срещу него. Тъй като текстът на молбата до султана бил написана на турски, охридчани не разбрали, че доносът е бил не срещу управителя, а срещу архиепископа. Дори самият Арсений бил заблуден и се подписал като положил и своя печат. След като дошла заповед да се отведе Арсений ІІ, то той извършил служба в катедралата „Свети Климент” и проклел четиримата измамници. Щом Арсений ІІ и внукът му Георги Балазов пристигнали в Цариград, те били обградени на моста от патриаршеските гавази, които ги натоварили на един кораб, с който били откарани в Света гора, където умрели.

Въз основа на тези две легенди Григор Пърличев съчинил песен:

1. Въ хиляда и седемстотин, шестдесет и второ лето

    Во Охрида отъ Цариград дошъл салаор.

2. Се представил пред Арсения, наша патрика честнаго

    И му рекъл слово горко, слово жалостно:

3. „Царска воля е да търгнеш днеска за в Цариграда

    На тебе от върли гърци силен поплак е.”

4. Събрал патрик свое стадо в църква Св. Климентова,

    Благослов му дал последен, ръце заплетил.

5. Дълго време хлипал старец во мълчане всенародно,

    И по бела брада ронил сълзи горещи.

6. Слушайте ме, мили чеда, яз ке ида в Цариграда,

    На мене от върли гърци голям поплак е.

7. Гърцки патрик ке ни строши славна охридска столица

    И мене до смърт ке държи в заточение.

8. Ке прати владици гърци, лицем светци, сърдцем вълци,

    Ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзат до кръв;

9. Мегю народа ке сеят несъгласие и раздори,

    Да се мрази син со татка и со брата брат;

10. И ке викните до Бога и крило не ке найдите,

     Смирени ке наведите глава до земи.

11. Ке ми бъдете сираци; така било написано.

     Елате ми да ви гушна за последен път.”

12. Черна тъга поразила старо, младо, мъже, жени,

     Вси со ръце заплетени сълзи проливат.

13. Той ги гушка, тие тъжни му целиват дясна ръка,

     И от ръка как от извор сълзи се леят.

14. Вяхнал патрик бърза коня и неволно упътил се,

     Тога гръмки плач народен небо процепил.

15. Умилил се честни патрик, свалил шапка навезана,

     Погледнал на сино небо, люто прокълнал:

16. „Ох, послушай, мили Боже, хаир никога да нямат

     Станче бей и Буяр Лигдо, Нейко Челеби!“

17. Милостиви Бог послуша патришчка гореща клетва

     Слава нихна, семе нихно погуби с шум;

18. И сега во куки нихни ткае паяк паячина.

     И на пусти стрехи нихни хукат хутове.

Според Григорович причината за закриването според едни били контактите на архиепископа с венецианците, а според други с Русия. Арсений ІІ се отправил за Цариград за да защити правата на Охридската църква, като носел със себе си документи, но по пътя починал в Зографския манастир. Отивайки в Зограф Григорович попитал за ръкописите монаха Анатолий, който първо му отговорил, че наистина имало такива документи, а на другия ден му казал, че се били изгубили.

Според друга легенда публикувана в „Български книжици” и доразвита от Леонид след като бил отстранен Арсений ІІ е прекарал последните три години от живота си в Зографския конак в Карея. Една година преди да почине през лятото се срещнал със заточения в Света гора цариградски патриарх Самуил І Ханджери (24.05.1763-05.11.1768; 1773-1774), като двамата се скарали, при което бившия архиепископ казал: „Ти си причината за моето заточение тук”.. Според посоченото от Леонид излиза, че срещата със Самуил І е станала през лятото на 1769г., а през 1770г. Арсений ІІ е починал. Като източник на тази версия се сочи зографския монах Нефталим (като схимонах приел името Нестор), който е бил послушник на Арсений ІІ по време на престоя му в Карея. Той разказал преданието на монаха Орест, а който предал чутото на Агатангел, по чийто разказ била направена публикацията в „Български книжици”.

В Зограф и днес показват една тояга, за която се твърди, че е ползвана от Арсений като патерица.

Писмените източници и легендите не казват нищо дали Арсений ІІ се е срещнал с друг гост на Зографския манастир, който се бил оттеглил там заради проблемите с изплащането на данъчните задължения на Хилендарския манастир – Паисий. Възкачването на охридския престол на Арсений ІІ съвпада с написването на Паисиевата история, а след това и двамата се озовали в Зограф. По ирония на съдбата моментът, в който настъпил края на просъществувалата осем века българска архиепископия станал началото на българското Възраждане. Един век по-късно била възстановена самостоятелната Българска църква.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Снегаров, И., „История на Охридската архиепископия-патриаршия“, т.2, София, 1932, 1995, стр. 146-154, 210, 241, 373, 384-385, 515-517, 519;

2. Снегаров, И., „Унищожението на Охридската патриаршия и влиянието на елинизма в България”, В: „Македонски преглед”, г. II, кн. 3, София, 1926;

3. Снегаров, И., „Към историята на Охридската архиепископия-патриаршия”, В: „Македонски Преглед”, г. XII, кн. 1, София, 1940;

4. Péchayre, A.-P., „L'archevêché d'Ochrida de 1394 à 1767: A propos d'un ouvrage récent (suite et fin)”, В: „Échos d'Orient”, т. 35, № 183, 1936, стр. 301;

5. Gelzer, H., „Der Patriarchat von Achrida Geschichte und Urkunden”, 1902/1980, стр. 110, № 3; стр. 122, № 45-46; стр. 125, № 59; стр. 139, № 88; 134 и 137;

6. Gelzer, H., „Der wiederaufgefundene Kodex des Hl. Klemens und andere auf den Patriarchat Achrida rechtsunge Urkundensammlungen”, Leipzig, 1903, стр. 46—49, № 14-21;

7. Δελικάνη, Κ., „Τα εν τοις κώδιξι του Πατριαρχικού Αρχειοφυλακείου σωζόμενα επίσημα εκκλησιαστικά έγγραφα”, Цариград, 1905, т. III, стр. 891-901, № 1561 -1577;

8. Αλεξουδη, Α., „Σύντομος ιστορική περιγραφή της Ιεράς Μητροπόλεως Βελεγραδών”, К, 1868, стр. 101-105;

9. Κομνηνοϋ-Ύψηλάντου, A., „Τά μετά τήν "Αλωσιν (1453-1789)”, Цариград, 1870, стр. 407, 410;

10. Голубинский, Е, „Краткий очерк православных церквей – Болгарской, Сербской и Румынской или Молдо-Валашкой”, М, 1871, стр. 141 № 63;

11. Skendéri, К., „Histoire de Moschopolis ancienne et contemporaine”, 2 изд., А., 1928, стр. 51;

12. Архимандритъ Леонидъ, „Архіепископія Первой Юстиніяны Охридская и ея просвѣтительное вліяніе на южныхъ славянъ – Болгаръ и Сербовъ”, В: „Чтенiя въ Императорскомъ Обществѣ Исторiи и Древностей Россiйскихъ при Московскомъ Университетѣ”, 1866 г., ІV кн, стр. 65-70;

13. Mansi-Petit, „Conciliorum collectio”, т. 38, кол. 905-922, № 3-12;

14. Баласчев, Г. „Финансовото положение на Охридската архиепископия и нейното унищожение”, С., 1908, стр. 26-32;

15. Григорович, B., „Очеркъ путешествія по Европейской Турціи”, М. ,1877, II изд. стр. 103-104;

16. „Истинно събитие в живо предание”, В: „Български книжици”, ч. 1, кн. 1, стр. 6-9, кн. 2, стр. 45-46; ч.2, кн. 12, 1860, Цариград-Бейоглу, стр. 139;

17. Кръстевич, Г., (превод Михайловски, Н.), „Исторически изследвания за Охридската архиепископия”, Цариград, 1869г., стр. 20-34;

18. „Битолско, Преспа и Охридско”, В: СНУ, ІV, 1891, стр. 61-62