Иларион Критски

МИТРОПОЛИТ ИЛАРИОН КРИТСКИ

Иларион е роден на остров Крит.

Според едно устно предание той се е родил в село Армаха и произхождал от семейство Кампанарис (Кампанаракис). Във връзка с това предание в село Армаха е издигнат негов паметник.

Като монах в Синайския манастир през 1784г. той преписал сборник с писма и речи на Григорий Богослов и Василий Велики.

През 1788г. е бил учител-монах на цикладския остров Йос. През 1792г. отишъл да учи в Патмоското богословско училище.

През 1797 г. Иларион бил нает като частен учител да преподава в семейството на драгомана на флота Константин Ханджери. На следващата 1798г. той се преместил в Букурещ, където се сближил с Неофит Дука.

През 1804г. Иларион станал игумен на Синайския метох в Цариград. Благодарение на застъпничеството на Иларион пред Яков Аргиропул били освободени пленените хидроски моряци, които на 14 май 1814г. му изпратили благодарствено писмо. Иларион написал предговора към 1 том на речника на Антим Газис, който бил публикуван през 1819г..

През 1820г. бил поставен за ръководител на патриаршеската печатница.

Преводът на Библията на новогръцки език

През 1818г. Иларион насърчаван от намиращия се в Смирна представител на Британското и чуждестранно библейско дружество Чарлз Уйлямсън и с разрешението на патриарх Кирил VI започнал превод на Библията на новогръцки език. Някои от гръцките духовници не били благосклонни към това начинание, тъй като се опасявали, че при превода има опасност да бъде изопачен библейският текст. Иларион в две обширни писма до патриарх Антим III и до митрополит Матей Кизикски изложил тезата си, че текстът на свещените писания трябва да е разбираем за вярващите. Преводът бил завършен през 1827г., а през следващата  1828г. в Лондон били издадени Новият завет и Псалтира.

Избирането на Иларион за търновски митрополит

На 12 юни 1821г. митрополит Йоаникий бил осъден заради участието си в Гръцката завера и обесен. По това време архимандрит Иларион пребивавал в манастира „Свети Георги” на остров Халки. Той бил поканен от патриарх Евгений и великия драгоман Ставраки Аристарх да стане търновски митрополит. Иларион първоначално не искал да приеме „този товар поради своите немощи”, но се съгласил след като получил заповед от правителството. През същия месец юни 1821г. той бил избран за търновски митрополит и бил ръкоположен от никомидийския митрополит Панарет в храма на синайския метох „Свети Йоан Предтеча”.

На 27 ноември 1821г. Иларион заминал за Търново, където християните го приели благосклонно. Няколко дни след като пристигнал той направил обичайния обход на епархия за да се запознае с положението на новото си паство. На 1 декември 1822г. написал изложение, в което описал първоначалната си дейност.

Иларион поискал да провери кондиките на митрополията, църквите, манастирите и училищата, но намерил само една такава, при това тя била водена нередовно и в нея актовете били вписвани безразборно. На 8 януари 1823г. той издал разпореждане за водене и подреждане на сметките на църквите в Търновската епархия. Той се разпоредил да се вписват в кондиката на митрополията документите от водените дела – съдебни решения, разписки, спогодби, брачни договори, завещания и др. под., като препоръчал приемниците му също да спазват това. Също така кондики трябвало да водят църквите, манастирите и училищата в епархията. Освен кондиката на митрополията Иларион наредил да се състави още една, в която да се описват имуществата и сметките на намиращите се в диоцеза му черкви, манастири и училища.

На 23 октомври 1823г. Иларион отправил изложение до цариградския патриарх Антим за взетите мерки за въвеждането на финансова дисциплина в епархията. Той съобщил, че събрал първенците в търновското гръцко училище и им съобщил за мерките, които смятал да предприеме, а те заявили, че са готови да го подпомогнат. От изложението става ясно, че мерките за контрол не се понравили на всички: „А наглите мерзавци, които отмъкваха и присвояваха незаконно църковните имоти и пари, и разбира се тези, които чрез коварство са взели връх в някои от селата, веднага започнаха да се бунтуват, тъй че това стигна до слуха на управляващите, и стана нужда да бъдат разпитани в присъствието на управителя и съдията. И след като бе прието, че всичко е законно и правилно, нарушителите бяха наказани”. Цариградския патриарх изпратил отговор до „Светейшия митрополит на Търново, ипертим и екзарх на цяла България”, чрез неговия ефор никомидийския митрополит, като го уведомил че е получил писмата му, от които е научил за проявеното от Иларион усърдие да въведе в ред църковните дела, за което му била изказана похвала и се нареждало това послание да се прочете в храмовете в епархията.

В кондиката има записка на Иларион от 27 ноември 1822г. с която се нареждало на Димитър Протопапа и кир хаджи Евстатий Георгьоглу да разгледат спора между хаджи Димчо и племенника му Евстатий Николчов, както и решението им от същия месец. На 14 декември 1822г. е била записана спогодба относно задълженията между хаджи Вачо и Илия. Същия месец в кондиката било отразено потвърждаването на  свидетелството за благородния произход на братята Йоан и Скарлат Петровичи. На 26 юни 1826г. било вписано свидетелство свързано със смъртта на хаджи Петър хаджи Коюв в Брашов.

На 1 март 1824г. патриарх Антим изпратил нареждане на митрополит Иларион за бъде заловен и изпратен в Цариград хаджи Йордан Брадата от Елена, защото след като се бил замонашил под името Йезекил напуснал манастира, върнал се при жена си, която също била монахиня и двамата заживели заедно, с което съблазнявали християните.

На 29 юни 1824г. Иларион посветил поп Йовчо.

През август 1824г. цариградския патриарх Хрисант І (1824-1826) изпратил писмо на Иларион, в което съобщил, че е бил подтикнат от гюмрукчи-башията да му съобщи, че Йоаван Симеоноглу от Казанлък бил взел заем от Атанас Бояджи заем и му дължал 760гроша, като се разпореждало на владиката да прибере сумата и да я изпрати.

През октомври 1825г. патриарх Хрисант І изпратил писмо до Иларион, че е изостанал с изплащането на дълга си към патриаршията и му не нареждало да се яви в Цариград и да даде обяснение за своите дългове.

На 9 февруари 1826г. патриарх Хрисант І изпратил писмо до духовниците и населението на Стара Загора, в които ги упрекнал, че не давали на митрополит Иларион както каноничните приходи, така и разноските които е направил за техни работи. Патриархът разпоредил на старозагорци да бъдат признателни на своя владика и да му платят дължимото, иначе виновниците щели да бъдат наказани.

На 1 октомври 1825г. Хрисант І изпратил писмо до Иларион, в което му пишел, че при пребиваването си в Цариград търновския митрополит сам е видял тежкото положение на патриаршията и затова го призовал да бъде по-деен за да изплати задълженията си. Съобщавало се, че неговият ефор, а в негово отсъствие архидяконът му внесли някакви суми, доколкото са можели, тъй като трудно се намирали пари.

На 21 февруари 1827г. било изпратено патриаршеско послание до Иларион, в което му се изказвала похвала за усърдието му проявено за уреждането на гръцкото училище, а също така, че не можели да се изплатят лихвите по задълженията на митрополита и затова той трябвало да изпрати записи.

Разпрата между Иларион и Димитраки Хаджитошев от Враца

При пристигането си в Търновска епархия Иларион поискал да бъде събрана парична помощ от по 7 гроша по случай избирането му за владика. Врачанския епископ Методий (1813-1828) без да се допита до врачанската община изплатил предварително 3500 гроша, които след това трябвало да събере от населението на епархията си. Недоволен от своеволието на епископа Димитраки Хаджитошев отказал да изплати тази сума и поискал да се намали вноската. През 1823г. Иларион отговорил, че не може да намали сумата, тъй като имал големи задължения. При това положение Методий поискал Иларион да му върне внесените пари, но митрополитът отказал.

Хаджитошев бил каза-векил, а също тъй бил определен от Методий за епитроп на Врачанска епархия, за да я управлява в негово отсъствие. След този конфликт Хаджитошев започнал да търси начин да бъде сменен епископа. На владиката се наложило да се премести от Враца в Плевен. През 1824 година Хаджитошев направил изложение срещу епископа, но плевенските първенци отказали да го подпишат. На 6 март 1824г. Георги Михалов от Плевен му изпратил писмо, в което посочил, че времето е било опасно за подобно начинание и го посъветвал да се откаже.

На 12 септември 1824г. митрополит Иларион изпратил едно писмо до врачанските първенци и още едно до Хаджитошев, с които поискал от тях да почитат своя епископ и да му дават дължимото, като заплашил, че ще се оплаче на Високата порта. Врачанските първенци изразили съгласие и на 13 октомври 1824г. митрополитът им изпратил ново писмо, с което настоявал да съберат неизплатената сума и да я предадат на Методий.

Хаджитошев не се отказал от намерението си прогони Методий от епархията и потърсил помощта на видинския паша и видинските първенци. Емануил Шишманоглу изразил готовност да му съдейства и препоръчал за врачански епископ брата на видинския митрополит Паисий I, който щял да се грижи за паството си, защото макар да бил грък говорел български и бил смирен.

Епископ Методий предприел ответни мерки, като изпратил донос до Цариградската патриаршия, в който го наклеветил, че е бил бунтовник и настоял да бъде извикан в столицата. Патриаршията успяла да издейства на 21 ноември 1824г. да бъде издадена заповед за арестуването на Хаджитошев и откарването му в Цариград. Конвоят бил пресрещнат в Стара Загора от митрополит Иларион, който обещал да съдейства за отмяна на заповедта, ако получи 5000 гроша и първенецът подписал запис на заповед. Врачани също не останали безучастни и изпратили писмо до Цариградската патриаршия с молба за освобождаването му. На 10 януари патриарх Хрисант I изпратил писмо на Иларион, че по молба на врачани се е застъпил за него пред правителството. На 14 януари 1825г. Хрисант І изпратил второ писмо, написано на български, с което съобщил, че Цариградската патриаршия сега е помилвала съгрешилия, но ако някой отново прегреши, ще тегли и ще страда.

Щом бил освободен Хаджитошев отказал да изплати обещаната сума и дори написал махзар срещу Иларион до Портата. След това той изразил съгласие да изплати исканите пари. Покорството обаче било привидно и с помощта на местните турски управници Методий ненадейно бил откаран във Видин. Научавайки за станалото Иларион издействал втори ферман за отвеждането на Хаджитошев в Цариград. Врачанските първенци отново се застъпили за него пред митрополита.

През 1825г. във връзка с получено изложение от християните във Врачанска епархия, един кадийски илям и писмо на видинския валия била извършена проверка от Високата порта. В писмото на великия везир до видинския мухафъзин било съобщено, че той се допитал до Цариградската патриаршия и оттам му отговорили, че „както за ръкополагането, така и за пътни пари на новите митрополити били необходими много разноски, които обикновено се събирали от населението във вид на еднократна помощ, без да бъде отбелязано това във фермана”. Везирът разпоредил да допуснат събирането на помощта, но само един път и повече това не трябвало да се повтаря.

Разпрата пламнала с нова сила тъй като било изпратено окръжно писмо от патриарх Хрисант І до търновския митрополит, с което се изисквал извънреден данък, поради бедственото състояние на Цариградската патриаршията. През февруари 1826г. препис от писмото пристигнал във Враца и общинарите настояли пред епископа новия данък поне да бъде намален. В крайна сметка Иларион отстъпил и исканите пари били намалени.

Хаджитошев започнал преписка с намиращия се в Букурещ архимандрит Гаврил Бистричанан, като му предложил да бъде поставен за врачански владика на мястото на Методий. Архимандритът трябвало да пристигне във Враца за да съдейства за отстраняването на Методий. На 23 ноември 1826г. Гаврил изпратил писмо на Хаджитошев, че е съгласен с предложеното.

През месец юни 1827г. Хаджитошев бил повикан във Видин, където бил посочен. Несъмнено доносите на Иларион и Методий са допринесли за по-пълното информиране на турските власти за някои аспекти от дейността на врачанския първенец, което довело до решението за екзекуцията. Хаджитошев също така се борел срещу своеволията на аяните, което му спечелило врагове и сред тях. Основаната причина за посичането му обаче било обвинението, че е встъпил в сношения с Русия насочени срещу Османската империя. От запазената кореспонденция на Хаджитошев става ясно, че това обвинение е било основателно.

Поводът за разпрата между Иларион и Хаджитошев не бил нещо ново и необичайно, а събитие, което се случвало често преди това. Обичаят да се събира извънредна „помощ” от новоназначения митрополит е съществувал като практика и в Охридската архиепископия. Всъщност Иларион и Хаджитошев имали ред сходства в крайните цели, което явно било и причината да избягват прекия конфликт. Двамата искали да се въведе ред във финансите на епархията и да се избегнат злоупотребите и своеволията. Но Иларион се стремял да ограничи произвола на някои местни първенци, които злоупотребявали с църковните средства, докато Хаджитошев пък искал да има контрол върху средствата, които се събират и харчат от владиците. Населението искало митрополита и първенците взаимно да се контролират. В условията на нарастващо желание за възстановяването на българската църковна самостоятелност конфликтът се оказал преходен етап между познатите и преди това конфликти свързани със средствата събирани от владиците и организираното национално движение за замяната на гръцките владици с български.

Отстраняването на Иларион като търновски митрополит

От противоборството пострадал и Иларион, който подал оставка подпечатана с личния му митрополитски печат, която мотивирал с настъпили смутове в епархията. След това Иларион бил заточен в Димотика, като дори не му било позволено да се премести в Цариград. Последното най-вероятно се дължало на слухът, че по времето на Хрисант се е опитал да стане патриарх. През месец юни 1827г. за търновски митрополит бил поставен Константии.

На 10 юни 1827г. цариградския патриарх Агатангел изпратил писмо на Иларион, в което го уведомявал, че е отстранен от управлението на търновската епархия поради установените негови крайно неразумни простъпки. С писмото му съобщил, че е изпратен като патриаршески екзарх протосингелът Дионисий, който да вземе за пазене имуществото на Иларион и да опише несъбраните приходи. В заключение се сочело, че това е последица от безволието и невниманието на митрополита, който трябвало мъжествено да понесе станалото, а патриаршията щяла да се погрижи за него.

Повторното поставяне на Иларион за търновски митрополит

В актът от месец ноември 1830г. за възстановяването на Иларион е посочено, че той бил изгонен от епархията си „без справедливо основание и без съответното законно обвинение”, в резултат на което духовната хармония била изгубена заради некадърността на поставения на негово място Константий и митрополията трябвало да заплаща това „с непоносимо страдание, нещастия и духовна бедност”. В писмото на патриарх Констанции от 14 ноември 1830г. до своя съименник, бившия търновски митрополит, се съобщава, че политическите обстоятелства наложили неговото отстраняване и възстановяването на Иларион, но патриаршията не е намалила своето благоволение към него и нямало да го остави без служба. На 2 декември 1830г. било изпратено второ писмо до Констанции със сходно съдържание, като му се съобщавало, че случилото е било решено от Църквата и политическата власт, а първото патриаршеско писмо му е било изпратено заедно с царската заповед по Йоан, който бил човек на Стефан Богориди.

След като бил възстановен на търновската катедра Иларион се разправил с някои от противниците си. През 1830г. успял да издейства да бъдат изпратени на заточение Янко Парушев, Георги Анагност от Арбанаси и хаджи Иван от Лясковец. Парушев бил освободен след 2 години, а хаджи Иван починал по време на заточението. Иларион влязъл в конфликт с търновския каза-векил Георги Анагност, заради високия владишки данък, наложен на някои села. Първенецът макар и да подкрепял фанариотите, бил противник на злоупотребите. Митрополитът успял да издейства Георги Анагност да бъде изпратен на заточение в Димотика за 9 месеца. Иларион заточил също преображенските монаси Максим от Дряново, Варнава от Дряново и Йосиф от Търново.

През месец юли 1831г. Преславската епископия била повишена в митрополия, като за неин ръководител бил избран архимандрит Григорий. По този начин тази епархия отпаднала от състава на Търновската митрополия.

На 21 октомври 1832г. протосингелът Неофит бил избран за червенски митрополит вместо напусналия епархията Неофит. На 6 август 1832г. Иларион назначил за игумен на Плаковския манастир „Свети Илия” архимандрит Максим, тъй като хаджи Сергий подал оставка поради старост. Същата година Иларион назначил поп Марин за свещеник в търновския храм „Св. св. Константин и Елена”. На 12 декември 1832г. митрополитът потвърдил спогодба между синовете на покойния Димитър Стамбологлу и зет им Йован Бойчо.

На 14 януари 1833г. Иларион потвърдил спогодба между Анастасия и Марин от Горна Оряховица. На 23 януари 1833г. Иларион отбелязал, че издал на архимандрит Йосиф назначително да проповядва навсякъде в Търновска епархия. През март 1833г. протосингелът Йосиф бил избран за викарий на търновския митрополит с титла „аксиополски епископ”. Същият месец архимандрит Агапий бил избран за врачански епископ на мястото на напусналия катедрата Методий. На 26 юни 1833г. било направено удостоверение, че едно празно място в Оряховица било църковна собственост. Същия ден било направено удостоверение, че тапията и ходжетът за мястото били връчени за пазене на хаджи Йоан Стефану. На 2 август 1833г. Иларион издал бракоразводно решение. На 6 декември 1833г. били потвърдени спогодбите между Никола Пиколо и близките му за делба на наследство.

На 18 май 1834г. Иларион потвърдил спогодба за делба на наследството на покойния Атанасий Кантарджоглу. На 35 май 1834г. Иларион потвърдил спогодба за делба на наследството на покойния хаджи Никола Симеон.

На 14 януари 1835г. Иларион потвърдил спогодба за делба на наследството на покойния Никола Стоянов. На 24 януари 1835г. Иларион потвърдил спогодбите между Мария Елевтеру и наследниците й.

На 6 май 1837г. султан Махмуд ІІ посетил Търново и Иларион направил подробно описание на гостуването в кондиката. На 30 декември 1837г. митрополитът се съгласил енорията на починалия свещеник Димитър да бъде придадена на новопостроения храм „Свети Никола” за да се покрият дълговете.

Преводът на Библията на новобългарски език. Развитието на българската култура в Търновска епархия по времето на Иларион Критски

Иларион подтикнал Неофит Рилски да преведе Библията на новобългарски език. Според дневника на Неофит Рилски на 26.02.1836г. той е приключил с превода на цялото Евангелие, на 29 същия месец е започнал да превежда Деянията на апостолите, на 23 април приключил и това, а на 1 май започнал да превежда апостолските послания. На 07.03.1936г. Неофит получил писмо от търновския митрополит придружено с писма на Ваниамин Баркер от Лондонското библейско дружество, както и „сръбски тестамент”, като същия ден отговорил на владиката. На 5 май получил от митрополита писмо, а на следващия ден изпратил отговор. На 31 май той изпратил на Иларион превода на евангелието, а на 29 септември получил от протосингела на търновската митрополия 2 250 гроша за превода. След като Иларион написал писмо свързано с пътуването до Смирна и за превода на Сапунов, то Неофит му отговорил, че е съгласен с насоките, които е получил от него. Иларион явно отдавна е замислял този превод, защото е искал да бъде съставена българска граматика, която да се използва за тази цел.

Иларион съдействал за откриването на 2 януари 1835г. на Габровското училище, за което имал желание да бъде превърнато в гимназия. Васил Априлов пише, че владиката собственоръчно е бил положил първия камък при началото на строежа на училищната сграда, а също така пръв направил парично дарение. Оценявайки заслугите му, Априлов го нарича: „истински пастир, човек учен и имащ големи способности, който макар и да не бил българин, но много се грижел за образованието и просвещението на българите.” По настояване на владиката Неофит Рилски приел да стане учител и бил изпратен за сметка на габровското училище в Букурещ да усвои взаимоучителния метод, след което да преведе на български методиката, а също поискал от него да състави и българска граматика.

Иларион подпомогнал с пари издаването през 1833г на учебника „Аритметика или наука числителница” от Христаки Павлович, който в знак на благодарност нарекъл владиката „любомъдър и Соломоноподобен” и отбелязал, че е откупил 10 екземпляра за да ги раздаде на сиромашките деца. Иларион подпомогнал също и издаването през 1837г. на „Христоитията” на Райно Попович.

Иларион Критски и Велчовата завера

Иларион не взел участие в Гръцката завера, като в разговор с френският дипломат дьо Марсел заявил, че според него само повишаването на образователното ниво на гръцкия народ ще доведе до укрепване на националната му независимост.

Относно Велчовата завера и най-вече за разкриването й от турските власти мненията за ролята на Иларион мненията могат да бъдат обособени в три групи.

Първите твърдят, че Йордан Кисьов е отишъл първо при владиката да се изповяда за Заверата, а митрополитът го отвел при турските власти да повтори всичко, което е признал. В тази група попадат предимно хора, които не са съвременници на събитията, а са живели по време на разгара на борбата за българска църковна независимост и са правили оценките от гледна точка на своето време. Единият е Раковски, който пише:  „Това ми беше съобщено от същия този капитан Георги през 1841г., с когото често имах преписка”. Славейков, който е бил кръщелник на зетя на Велчо Джамджията и е бил на погребението на Кольо Гайтанджията твърди, че Йордан Кисьов изпратил брат си Милан при владиката, а той вече съобщил на Дервиш бей. Васил Берон освен версията на Раковски коментира и твърдението на С. С. Бобчев, че Йордан Кисьов не се е бил върнал от Плаковския манастир, за да отиде в Търново и да съобщи на Иларион за проектираното въстание, но че друг един еленчанин Христо Михайловски, е бил узнал от Йордан Брадата, за което казал на хаджи Тодор и тъй от уста в уста се било разчуло в Елена и стигнало до Кисьов, който веднага съобщил на владиката Иларион. Според разказа на Юрдан Ненов първо Милан Кисьов е научил за съзаклятието, казал е на брат си Йордан, той съобщил на владиката, а пък Иларион на войводата. 

Във втората група попадат съвременници на събитията, като някои от тях по стечение на обстоятелствата са от най-добре информираните. На 15/27 май 1835г. Бутенев е получил писмено обяснение на гръцки език от Георги Мамарчев, според което нямало никакво съзаклятие, а няколко души подготвили жалба срещу хаджи Йордан Кисьов до султана, но Милан Кисьов научил. „Милан побързал да предупреди своя брат, а последният незабавно се отправил в Търново и донесъл на митрополита и воеводата, че българите, под негово, на Буюкли, ръководство, съставили заговор против правителството”. Бутенев дал сходно описание на събитията и в писмо до княз Константин Родофиникин, според което българското население в Търново било угнетявано от местното началство, от митрополита и от някои от своите старейшини и помолило Мамарчев да занесе тяхната жалба до султана. „Но … лицата, до които тя се отнасяла, узнавайки за това, донесли на търновския воевода, че българите замисляли бунт и че в това предприятие предводителства руски офицер…”. Към това писмо било приложено и обяснението на Мамарчев. В писмо от 20 април 1835г. на епископ Неофит Червенски до Христофор Никович от Разград е дадено следното описание на разкриването на Заверата: „А тия несмислени злодеи отишли във вторник и са се съветвали и започнали да лъжат човеците, като започнали от Елена. Като разбрали християните това зло – отишли и обадили на забитина, и на Хаким ефенди и на владиката.”. Запазено е предложение на великия везир до султана да бъде награден Йордан Кисьов за това, че е „проявил вярност и старание”. Самият Йордан Кисьов в един Месецослов от домашната си библиотека отбелязал: „Бог да ми прости греха за манастирската завера на сене 1835”. Христо Николов от Търново в една своя бележка описваща разкриването на Заверата във връзка с предателството е посочен само Йордан Кисьов, а владиката Иларион е споменат едва във връзка с разпитите за заловените участници.

Според третата група Иларион е бил участник в Заверата, но когато е разбрал, че тя е разкрита съдействал на турците да бъдат екзекутирани водачите и дори ги проклел, но същевременно положил усилия да потули каквото може, в резултат на което много от заговорниците останали неизвестни за турските власти. Според Сиприян Роберт  и ген. Липранди предателството е извършено само от Йордан Кисьов, който съобщил за заговора на пашата, а заловените съзаклятници посочили като свой съучастник Иларион, който се спасил, като дал голям подкуп. При все това и двамата автори считат, че Иларион не е бил замесен, а само набеден.  Пандели Кисимов, който позовавайки се разказите на баща си, пише че при набирането на участници в съзаклятието им било казвано, че владиката знаел за заверата. Спорен този разказ, Иларион е присъствал при съденето на ръководителите на заверата, но се опитвал да прикрие останалите участници. Така той прекъснал даскал Андон и му попречил да издаде и други съзаклятници. Освен това Иларион и аянина се били карали на Йордан Кисьов, че не им е съобщил тайно, а е вдигнал голям шум.  В крайна сметка обобщава съдебния процес с думите: „Хеле на бързо ги осъдиха, та е свърши и потули всичко.”. В евангелие от Плаковския манастир има преписка за смъртта на Иларион, в която той е наречен „превеликият и пресветлият”.

Иларион Критски и унищожаването на български книги

Иларион Критски е обвиняван, че е изгорил съхраняващата се в митрополитския храм „Св. св. Петър и Павел” патриаршеска библиотека, а също и тази на Великата лавра „Свети 40 мъченици”. Първата била открита в малка зазидана стаичка при избиването на врата. Втората била открита при ремонта на джамията, като шейхът се опитал да продаде намерените книги, но след като бил наклеветен, предал намереното на митрополита. Малко е вероятно образован човек като Иларион да унищожи скъпи ръкописи, вместо да ги продаде на колекционери, още повече след като е бил наясно, че вече са отпечатани значителен брой книги на български език.

Разбира се не е изключено разказите да са донякъде верни, доколкото сочените като очевидци всъщност не са видели какво точно е горено. Възможно е да са писма и документи на Иларион, които е счел за излишни.

Смъртта на Иларион Критски

Иларион починал от чума на 8 февруари 1838г. в 6 часа и 33 мин. и е бил погребан в храма „Свети Петър и Павел“. Върху надгробната плоча е издялан двуезичен гръцко-български надпис.

Снегаров допуска, че може да е починал и от старост, тъй като чумата се появила в Търновско през 1836г., а около 1.10.1837г. започнала да затихва. По-късно тленните му останки били преместени в двора. Запазен е сребърния владишки жезъл на Иларион направен през 1821г.

ЛИТЕРАТУРА:

Снегаров, „Търн. митрополити в турско време”, В: „Сп. БАН”, 52, 1935, с. 236-243; Снегаров, Ив., „Ист. вести за Търн. митрополия, В: ГСУ-БФ, т. ХХ, 5, 1942/1943, с. 31-32, 49-66, 81, 87-88, 97, 109-110, 117; Снегаров, „Старият търн. църк. кодекс”, В: ГСУ, БФ, т. ХІ, 1933/1934, с. 21-29, 41-60; т. ХІІ, с. 1; Снегаров, „Друг търн. църк. кодекс”, стр. 1-12; Тютюнджиев, „Търн. митрополия през XV-XIXв.”, ВТ, 2007; Ферманджиев, Н., Начев, В., „Писахме да се знае”, С., 1984, с. 141, 149-151, 155, 156, 293; Γερμανός, „Επισκοπικοί κατάλογοι …”, В: „Θρακικά”, 8, 1937, с. 183; Μπουλάκη-Ζήση, „Ιλαρίων Σιναϊτης Μητροπολίτης Τυρνάβου”, Θ., 1983; Καμπαναρακησ, „Ιλαρίων Σιναϊτης ο Κρής”, И., 2019; Мишев, Д., „Църк. архив”, 3, С., 1931, с. 26-56; Попгеоргиев, Й, „Град Враца”, В: СНУНК, ХХ, 1904, с. 38-54; Йоцов, „Културно-полит. история на Враца”, 1, с. 98-110, 138-142, 328-334; Маркова, З. „Бълг. църковно-национално движение до Крим. война”, С., 1976, стр. 89-96; Маркова, „Избр. съчинения”, т. 1. С., 2007; Маркова и др., „История на гр. Враца от древността до Освобождението”, 1, 1976, с. 211-219; Радев, И., съст., „Бълг. въстание от 1835. Велчовата завера. Материали и документи”, 2000, с. 34, 44-45, 50, 54-55, 61, 67-68, 70, 72-73, 81, 87, 89, 93-94, 97, 100 -114, 119, 168-169, 225-235; Попгеоргиев, Й., „С. Арбанаси”, „ПСБКД”, LХIV, св. 1-2, 1904, с. 98, 123; Димитров, Г., „Княжество България”, 1, 1895, П., с. 289-290; Кисимов, „Велчовата завера във В. Търново от 1835”, В: „Бълг. сбирка”, 7, 1900, С., с. 26-27; Маринов, Д., „Димитраки х. Тошев, градиво за новата ни история”, В: „Бълг. сбирка”, 6, 1894, с. 443.