Вторник, 19.03.2024, 08:42
Добре дошли! Гость | RSS

Меню на сайта
Статистика

Онлайн общо: 1
Гости: 1
Ползватели: 0
Форма за вход
"Българската древност BGtop

Игнатий

ПАТРИАРХ ИГНАТИЙ

Велико Търново, Великата лавра "Св. 40 мъченици", чийто игумен е бил Игнатий преди да стане патриарх

Името на патриарх Игнатий е споменато в Бориловия синодик между това на Йоаким ІІ и свети Макарий.

Патриарх Игнатий е споменат също така в две преписки. Първата е от 1272/3г. в четириевангелие преписано в столицата Велико Търново от презвитер Драгия по поръка на йеромонах Максим. Втората преписка, в която е споменато името на патриарх Игнатий е от 1276/7г. и е написана от Вася Граматик. В нея българският църковен глава е възвеличен като „стълб на Православието“.

Първоначално Игнатий е бил пловдивски митрополит, като по това време е носел друго име. Той бил прогонен от византийците, като вероятната причина е несъгласието му с униатската политика на император Михаил VІІІ Палеолог (1259-1282). Възможно е отстраняването му да е свързано с превземането на Пловдив от византийците по време на междуособната война между Мицо и Константин Асен Тих. На негово място бил поставен за пловдивски митрополит Георги, чието име фигурира в един синодален акт на Цариградската патриаршия от 28 ноември 1272г. Игнатий се установил във Велико Търново, където приел великата схима и името Игнатий. По-късно станал игумен на Великата лавра „Свети 40 мъченици“, а след това и търновски патриарх.

Още в началото на управлението си патриарх Игнатий се сблъскал с опитите на император Михаил VІІІ Палеолог да ликвидира Търновската патриаршия. През август 1272г. императорът издал в полза на Охридската архиепископия грамота, в която били поместени текстовете на трите хрисовула на Василий ІІ дадени на Йоан Дебърски, като с този си акт искал да подтикне тамошния предстоятел да изяви претенции към епархиите на Търновската патриаршия и Сръбската архиепископия.

Следващата стъпка на Михаил VІІІ била да сключи уния с папа Григорий Х (1.ІХ.1271-10.І.1276). Този му ход се обяснява с усилията му да избегне подготвяния от неаполитанския крал Карл І Анжуйски (1266-1285) кръстоносен поход за възстановяване на Латинската империя, както и да получи помощ от западноевропейските държави за военни действия срещу мюсюлманите в Мала Азия.

Византийските пратеници се опитали да склонят участниците в Лионския събор, който се състоял през 1274г. да вземат решение за ликвидирането на българската и сръбската поместни църкви. Те заявили, че България и Сърбия са се сдобили със свои самостоятелни църкви без съгласието на римския папа, като са се сдружили с византийците и направили сватби за скрепяване на съюза, който имал за цел прогонването на латинците от Цариград. Според тях, това било направено против каноните на църквата, защото без съгласието на папата не можело да се поставя нито патриарх, нито да се дава друго достойнство. Според тях епархиите на двете църкви е трябвало да бъдат върнати на подчинение на Охридската архиепископия, която е била учредена със съгласието на папа Вигелий по времето на император Юстиниан І. Няма сведения за позицията на участниците в Лионския събор по така направеното искане от страна на византийците, но аргументите им не са състоятелни, тъй като Инокентий ІІІ е признал Василий І за български църковен глава, а Димитър Хоматиан и синода на Охридската архиепископия са зачели този акт на папата.

 Още по време на събора починали двама от най-видните католически теолози: Бонавентура и Това Аквински, а скоро след завършването му и самия папа Григорий Х. Цариградският патриарх Йосиф І Галесиот (1266-1275, 1282-1283) се противопоставил на унията, но през 1275г. императорът го свалил от поста. Той бил заменен от патриарх Йоан ХІ Век (1275-1282), който бил сред привържениците на унията.

Цар Константин Асен Тих, царица Мария, нейната майка Евлогия и патриарх Игнатий се противопоставили на унията, тъй като обединението било резултат от отстъпването от страна на византийския император от догмите на православието. В българската столица започнали да прииждат от Византия противници на унията и да се оплакват от случващото се в империята.

Безсилни да принудят Българската църква да приеме решението на Лионския събор, униатите нападнали българския Зографски манастир. На 10 октомври 1275г. латинска войскова част преминаваща през Света гора завзела манастира. Монасите се затворили в кулата на цар Асен, заедно с манастирските книги и ценности. Тогава латинците подпалили кулата и черквата. При пожара загинали 22 монаси и 4 светски лица. Имената за загиналите монаси са: Тома, Варсонофий, Кирил, Михей, Симон, Иларион, Яков, Мартимиан, Козма, Йов, Киприан, Сава, втори Яков, Сергей, Мина, Йосиф, Йоаникий, Павел, Антоний, Евтимий, Дометиан и еклесиархът Партений. При нападението били плячкосани или изгорели подарените от българските царе Симеон, Петър и Иван Асен богослужебни книги и предмети. В пламъците изгорели 193 книги от манастирската библиотека.

След този акт на агресия в България се появили опасения, че Византия и папата може да се опитат да наложат със сила унията, затова било решено да се потърси съдействието на султана на Египет, който също е щял да бъде засегнат от един нов кръстоносен поход. От българска страна било изпратено пратеничество начело с монаха Йосиф Катар до египетския мамлюкски султан Захир Рукн-ед-дин Бундуктар Байбарс І (1260-1277) и до йерусалимския патриарх Григорий І (1273-1298). Пахимер съобщава, че султанът оставил без отговор предложенията на пратениците, тъй като до тогава българската държава не е била позната на египетските владетели и не е имало такова пратеничество. Доколкото обаче в египетската султанска канцелария е запазен формуляр с обръщение към българския владетел, а и самият Байбарс преди да бъде пленен и продаден в робство е пребивавал в Черноморския регион, то по-скоро тайно е дал съгласие за съвместни действия в случай на кръстоносен поход. Михаил VІІІ през януари 1276г. изпратил пратеници в Кайро, които да уверят султана в приятелското отношение на Византия. Явно императорът също подозирал, че с отговорът даден на българското пратеничество султанът се стремял да избягва открита конфронтация, но не е отхвърлил потенциален съюзник в случай на опасност.

Патриарх Григорий І заявил, че ще се противопостави на унията дори главите на Александрийската и Антиохойската църква да подкрепят императора. Категоричната позиция на Григорий също подсказва, че преговорите на българските пратеници с Байбарс били успешни. Антиохийския патриарх Евтимий ІІ (1260-1269) бил в по-сложно положение, тъй като трябвало да потърси убежище в Цариград. Следващият патриарх Теодосий ІV също пребивавал в Цариград и едва неговия наследник  Теодосий V (1276-1285) успял да се върне в Антиохия, която попаднала под властта на мамлюките. Александрийския патриарх Атанасий ІІІ Синаит (1276-1316) също разчитал на подкрепата на византийския император и затова не смеел да се противопостави открито на унията, но също така решително се отклонявал да съдейства на Михаил VІІІ в това му начинание.

През 1277г. по инициатива на севастократор Йоан І Дука (1268-1289) бил свикан православен събор в Тесалия, на който патриарх Йоан ХІ Век бил отлъчен от Църквата. Йоан ХІ през 1279г. се оттеглил от поста, а свикания от него през 1280г. събор в Цариград не примирил поддръжниците и противниците на унията. След смъртта на император Михаил VІІІ неговият наследник Андроник ІІ свикал православен събор в Цариград под председателството на александрийския патриарх Атанасий ІІІ, на който унията била отхвърлена, а патриарх Йоан Век бил принуден да абдикира и бил изпратен на заточение.

 

Литература:

  1. П. Петров, В. Гюзелев, ХИБ, т.2;
  2. ГИБИ, т. 10, стр. 154, 169-171
  3. М. Дринов, „Въпросът за Българската и Сръбската църкви пред съдилището на Лионский събор в 1274г. В: „Периодично списание на БКД”, Браила, 7/1873, , 25-42;
  4. Francesco Capecelatro, Storia del regno Napoli, 1840, 350-354;
  5. Пл. Павлов, „България, Византия и Мамлюкски Египет през 60-те-70-те години на ХІІІв.” В: „Исторически преглед”, 3/1989, стр. 15-24;
  6. В. Н. Златарски. История на българската държава през средните векове, т. 3, 2007, стр. 529-537, 600.
  7. Trapp, E. Prosopographisches Lexikon der Palaiologenzeit. Wien, 1976 – 1996, № 8074;
  8. Alexandros Lauriotes “Περὶ παραιτήσεως ἐπισκόπου,” Ἐκκλησιαστικὴ Ἀλήθεια, 21, 1901, 53-55
  9.   Joannis Dominici Mansi, „Sacrorum Conciliorum Nova Amplissima Collectio“, 1692-1769, Vol. XXIV, 75;
  10. Miklosch F. – Muller I., Acta et diplomata Graeca medii aevi, IV, 1860-1890, стр. 379;
  11. Hutter, I., Oxford, Bodleian Library, Corpuss der byzantinischen Miniaturenhandscriften. I-II, 1977-1978, стр. 88
Търсене
Календар
«  Март 2024  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
    123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Архив