Гаврил

Архиепископ Гаврил

Архиепископ Гаврил е роден в Янина. От писмото му до бившия моневазийски митрополит Макарий е известно, че двамата са се запознали по времето, когато Гаврил е бил йеродякон при християнополския митрополит Софроний. В същото писмо той говори и за брат на име Теодораки. Този Теодораки обаче явно е починалия през 1582г. брат на Макарий.

Макарий е трябвало да емигрира през 1572г. в Италия след неуспешен опит да организира въстание срещу турците, като през 1580г. се установил в Неапол, където оглавил гръцката общност. Това ще рече, че срещата им с Гаврил като йеродякон ще е била преди 1572г. Гаврил е станал архиепископ след като неговият предшественик Йоаким е подал оставка през 7086 (т.е. между 01.09.1577 и 31.08.1578). Снегаров погрешно отнася писмото на Макарий към 1572г., тъй като Дринов намерил в неаполския архив още едно писмо до митрополита от Хуан Австрийски, което било датирано с тази година, а Макушев не е посочил датата на писмото на Гаврил.

На 20 ноември 1582г. вече като охридски архиепископ Гаврил заедно с патриарсите Йеремия II Цариградски, Силвестър Александрийски и Йоаким Антиохийски подписал синодалния акт, с който била осъдена реформата на Юлианския календар, въведена през февруари същата година от папа Григорий XIII (1572-1583). Охридският архиепископ се подписал като: „Гаврил, по Божия милост архиепископ на Първа Юстиниана, Охрид и цяла България, Сърбия, Албания, Македония, Молдовлахия, Угровлахия и прочее”.

Скоро след това Гаврил бил снет от поста си и неговото място било заето от Теодул ІІ. Гаврил не се примирил със случилото се и потърсил помощ в Цариград. Там се състоял голям събор, който през 1584г. или 1585г. възстановил Гаврил на поста му. Вероятно става дума за същия събор, който през февруари 1585г. снел патриарх Пахомий II Патест, доколкото името на архиепископ Гаврил фигурира сред участниците в това събитие. Тъй като в синодалния акт е посочен като архиепископ, то явно първо е бил разгледан въпросът за възстановяването на Гаврил, а след това за низложението на Пахомий ІІ. Писмата на Крузий насочват по-скоро към 1584г. като време на възстановяването му на поста.

За да се върне в Охрид и да изгони оттам Теодул ІІ обаче било нужно също съгласието на турската власт,  а тя  поставила обичайното условие за подобни случаи – изплащането на определена сума, която в случая била определена на 16 000 или 18 000 дуката.

Крузий говори за 16 000 дуката, но в посланието на Гаврил до архидука Фердинанд се говори за данък от 18 000 дуката. Най-вероятно са му били поискани 18 000 дуката, от които той имал само 2000 и е трябвало да намери още 16 000.

Гаврил не разполагал с такава огромна сума и решил да предприеме пътуване из християнските страни за да събере необходимите пари. За целта му било издадено препоръчително писмо подписано от патриарсите Теолипт ІІ Цариградски, Силвестър Александрийски и Йоаким Антиохийски, както и от още 31 митрополити, архиепископи и епископи: Евтимий Кесарийски, Софроний Ефески, Кирил Никейски, Сисиний Никомидийски, Доротей Халкидонски, Митрофан Солунски, Гаврил Кизикски, Григорий Прусенски, Максим Трапезундски, Теофан Филипополски, Неофит Коринтски, Йоаким Навпактски, Матей Янински, Игнатий Месемврийски, Йоасаф Иконийски, Никанор Атински, Йоасаф Адрианополски, Макарий Смирненски, Кирил Визийски, Яков Коски, Гаврил Писидийски, Ананий, Софроний, Атанасий Паронаксийски, Лаврентий Евбейски, Гаврил Зихненски, Гаврил Неокасторийски, Макарий Созополски и Климент Преконески. Начинът, по който е титулуван в това писмо поражда доста неясноти, тъй като е наречен: „τοΰ μακαριωτάτου αρχιεπισκόπου και πατριάρχου της πρώτης Ίουστινιανης Άχρειδών και πάσης Βουλγαρίας, Σερβίας, Μακεδονίας, Αλβανίας, Μολδοβλαχίας, Ούγγροβλαχίας και των λοιπών κυρίου Γαβριήλ”.  Както се вижда освен архиепископ той е наречен също и патриарх.

Патриаршеската титла е преминала и в препоръчителното писмо на полския крал Стефан Батори до папата. Охридските архиепископи са били автокефални и действително от една страна като наследници на Преславската патриаршия, а от друга поради обстоятелството, че в техния диоцез се е била вляла и Сръбската патриаршия те са имали право да претендират да се наричат така, което понякога и е било правено. Някои учени дори наричат охридските архиепископи „квази-патриарси”, т.е. „почти-патриарси”. В грамотата за ръкополагането на Йеремия Прилепски и Пелагонийски обаче самия Гаврил се нарича само архиепископ. Доколкото препоръчителното писмо е подписано от трима от православните патриарси и още 31 високопоставени духовници титулуването му по този начин е смущаващо. Несъмнено целта е била да се повиши авторитета на Гаврил пред владетелите, с които предстои да се срещне. Но патриаршеското достойнство на един църковен предстоятел е въпрос на признаването му за такъв от равните, т.е. от останалите патриарси. В този смисъл титулуването му по този начин особено в грамота, предназначена за голям брой европейски християнски владетели и високопоставени духовници означава, че ще трябва все пак да се съобразим с документите и да считаме Гаврил за патриарх. Още повече, че заради препоръката на Стефан Батори той е бил представен като патриарх и на папата. Второто обстоятелство, което е смущаващо е включването в титула на Григорий на отделилата се Сръбска патриаршия, както и на завзетите от Цариградската патриаршия епархии на Молдова и Влахия. Тези страни фигурират и в съборния акт за осъждането на Григорианския календар, като документа е подписан от трима от тогавашните общо четирима патриарси. Там обаче Григорий е посочен само като архиепископ. Окончателното преминаване на Молдова и Влашко е станало след решението на Яшкия събор от 1600г., проведен под председателството на охридския архиепископ Нектарий. При това положение споменаването на влашката и молдавската епархии в диоцеза на Охридската архиепископия е обяснимо. Лесно обяснимо е също споменаването на Македония, доколкото това название се среща само в документите публикувани със съдействието на проф. Крузий. Професорът нарича Йеремия Прилепски „македонски архиепископ”, което ще рече, че названието Македония погрешно се използва вместо Пелагония. Иначе Йеремия като митрополит е имал по-висока позиция от тази на обикновен архиепископ, но сана му е по-нисък от този на автономните и автокефалните архиепископи. Македония е включена в титулатурата на Гаврил и в синодалния акт от за осъждането на Григорианския календар, но както е посочено проф. Крузий има заслуга за публикуването и на този документ.  Названието Пелагония е объркало също Каптерев и Муравиев, които са счели, че Прилеп е изопачен вариант на името на Берлада в Молдова. Пелагония всъщност е била използвана в смисъл на Битоля, т.е. Йеремия е бил митрополит на Битоля и Прилеп. Ипекските патриарси се титулуват като духовни ръководители освен на сърбите също и на българите, но това е обяснимо, защото под тяхна власт са били предадени българските Самоковска и Кюстендилска епархии. При това положение може да се допусне, че добавянето и на Сърбия към титула на Гаврил от една страна е целяло да повиши авторитета му като лидер на голям брой християнски народи, а от друга е ползвано по традиция, тъй като Ипекската патриаршия съвсем неотдавна се е била отделила. При посещението в Москва двете поместни църкви ясно били отграничени една от друга и там се появило негодувание, че българите и сърбите макар да са поробени народи имат свои патриарси, а в Москва има само митрополит, което в крайна сметка завършило с повишаването в сан на руския църковен глава. Самият Гаврил също се титулува като духовен ръководител освен на България и Албания също на Сърбия, Влашко и Молдова, тъй че по отношение на страните в съставените от него документи липсва само Македония (освен в тези, които са издадени със съдействието на проф. Крузий). 

През месец март 1585г. архиепископ Гаврил издал грамота за избора на Йеремия за Прилепски и Пелагонийски митрополит. В този акт Гаврил се титулува като: „Архиепископ на Първа Юстиниана, Охридски и цяла България, Сърбия, Албания, Молдова, Угровлахия и др.”. Този Йеремия придружавал Гаврил, а след това и Атанасий Ризея по време на пътуванията им из Европа.

При разпита на Йеремия в Москва през 1622г. направен от бившия охридски архиепископ Нектарий прилепския митрополит описал накратко живота си. Според този разпит Йеремия Прилепски е бил ръкоположен от цариградския патриарх Йеремия. Според грамотата за изборът на Йеремия, това е било направено от Харитон Воденски, Паисий Спатийски и Музакийски, Макарий Смирненски и проедър Дионисий Христопулски. Казаното на Нектарий обяснява защо сред избирателите са участвали и владици, които са се числели към Цариградската патриаршия. Тези две обстоятелства поставят въпросът дали Гаврил изобщо е пребивавал в Охрид или въпреки решението на събора в Цариград там е продължил да управлява Теодул. Тъй като Йеремия казва, че той е бил митрополит в Битоля и катедралния храм е бил „Света Параскева”, то той явно е пребивавал известно време в епархията си. Установяването му там обаче може да се е случило едва по времето на Атанасий Ризея. Заради турските насилия трябвало да се отправи за Москва да търси милостиня. После се завърнал в епархията си, но преди 20г., т.е. около 1602г. заради турските притеснения и данъците той отново трябвало да замине. Отишъл във Влашко, където живял 16г. След това се преместил в Унгария, където бил митрополит на православната общност в град Лукашев, където катедралния храм бил посветен на „Св. Николай Чудотворец”. Там Йеремия служил 4г. После през Киев заминал за Москва. За пристигането му е отбелязано на 22 септември 1622г., че е пристигнал от унгарската земя, но при все това е наречен Пелагонийски митрополит.

Гаврил първо посетил Русия², като първо пристигнал в Чернигов, където изчакал да получи разрешението на царя да отиде в Москва. С него пътували гревенския митрополит Софроний, един архимандрит, един архидякон и още 13 слуги. Не е посочена точната дата на пристигането, а само че се е случило след идването на сръбски монаси на 23 октомври 1585г. За тяхното посрещане бил изпратен Огарев, който занесъл разпореждане до черниговския наместник да ги пропусне да продължат към Москва. Гаврил изпратил грамота до царя, в която го молел да се застъпва за поробените от турците християни. В тази грамота той се титулувал като: „По Божия милост на Първа Юстиниана, Охрид и цялата Българска и Сръбска земя, и на Албания, и на Влашката и Молдавската [земя] и на други.”. Гаврил подал и втора грамота до царя, в която описал, че манастирът „Света Параскева”, намиращ се близо до границата с Албания бил задлъжнял към султана с 60 000 аспри, заради което били дадени в залог църковната утвар и одежди. От името на игуменът на манастира Симеон и монасите архиепископът помолил за парична помощ за да бъдат откупени заложените манастирски ценности. Митрополитът на Прилеп и Пелагония Йеремия, който също бил там помолил царя да му отпусне парична помощ, тъй като трябвало да изплати на турците 40 000 аспри. В публикуваните от Муравиев сведения не се говори нищо за 16 000 дуката, които архиепископът трябвало да събере.

След това Гаврил продължил своето пътуване през Литва, като с него пътували също Софроний Гревенски, Арсений Елбасански, Паисий Драчки, прислугата, а също трима монаси от Иверския манастир, игумена на манастира Ксенофонт Антоний и трима монаси от Николския манастир. Не е указана датата на заминаването, но е посочено че 2 месеца след това през месец май 1586г. пристигнал антиохийския патриарх Йоаким.

Литва и Полша са били обединени от 1569 г., като по това време техен крал е бил трансилванския воевода Стефан Батори. Той приел радушно Гаврил и на 24 юни 1586 г. му издал препоръчително писмо до Сикст V (1585-1590), в което също така помолил папата да не се пречи на архиепископа на Охрид да управлява православните християни, намерили убежище в Италия.

През месец юли 1586г. архиепископ Гаврил издал препоръчителна грамота до европейските владетели и църковни ръководители за Филотей, игумен на атонския манастир Пантократор. Документът е бил преведен от гръцки на латински на 1 август 1587г. от д-р Милер в Прага. С тази грамота той отправял молба да подпомогнат манастира, който бил задлъжнял 1600 жълтици, като за изплащането на този дълг монасите били принудени да заложат манастирските реликви при евреите и турците. В грамотата се е титулувал като: „Гаврил, по Божия милост архиепископ на Юстиниана П(ърва) и цяла България, Сърбия, Албания и двете Влахии”.

След това Гаврил заминал за малкия университетски град Тюбинген за да се срещне с проф. Мартин Крузий. В петък, 31 август 1587 г., около шест часа следобед, Гаврил, влязъл в Тюбинген. Жителите на градчето се стекли да посрещнат високия гост. Архиепископът пристигнал с дванадесет коня, три карети и дванадесет души придружители, включително немските кочияши. Сред придружителите му били Йеремия, митрополит на Прилеп, великия охридски архимандрит Антим, Теодор, син на Георги Аргоски, на който временно били поверени на делата на Гаврил пред Високата порта, архидякон Йоасаф от Бер и Йоан Менесис, протоканонарх на Охрид. Крузий, който бил главният организатор на посрещането описал Гаврил като красив владика, който имал гъста червеникаво-кафява брада. На 3 септември Гаврил и седем души от свитата му, след като присъствал на проповедта, били поканени на вечеря. По време на храненето Самуел Грамер прочел дълга гръцка поема. След това гостите вечеряли с Мартин Крузий. Голям брой ученици изразили пред Гаврил желание да имат негов автограф и той се съгласил, като подписът му бил изписан със зелено мастило. Гаврил тактично отклонил преговорите за религиозен диспут, защото не искал да влиза в конфронтация с протестантите и католиците на които гостувал, тъй като това щяло да се отрази неблагоприятно на мисията му. В сряда, 5 септември, Гаврил със спътниците си напуснали Тюбинген, за да отидат до Улм и оттам да стигнат до Италия.

От Улм той пристигнал в Инсбрук, откъдето на 8 октомври 1587г. изпратил писмо до управителят на Тирол архидука Фердинанд, в което описал тежкото положение на християните в Османската империя.

На 15 февруари 1588г. от Рим Гаврил изпратил писмо до Макарий Моневазийски, в което му пишел, че от 2 месеца е в града, където папата го е приел много добре, а също че смятал да остане в Италия и да посети Неапол за да се срещне с митрополита. В същото писмо той помолил Макарий да оказва съдействие на Йеремия Прилепски. Макарий обаче бил починал в началото на предприетата от Гаврил обиколка из европейските страни, но писмото на архиепископа все пак достигнало до Неапол и попаднало в тамошния архив.

Крузий продължил да се интересува какво е станало с неговия гост. На 29 февруари 1588г. получил писмо от Гаврил Север, титулярен филаделфийски архиепископ, под чието управление била подчинената на Цариградската патриаршия епархия на Венеция, според който архиепископът на Охрид, след като отишъл при папата в Рим бил повярвал на думите на последния, но не се знаело дали ще остане там.

През октомври 1589г. архиепископ Гаврил дал препоръчително писмо на кипърския йеромонах Леонтий Евстратий Филопонос до Мартин Крузий. Според това писмо Гаврил го срещнал във Венеция на връщане от Рим и двамата заедно пътували до Виена. Там Леонтий решил да отиде до Тюбинген за да се срещне с Мартин Крузий. На 16 ноември 1589г. от Виена монахът Леонтий Кипърски изпратил на филаделфийския архиепископ Гаврил Север писмо, че след като е прекарал 3 дни с Гаврил Охридски се отделил от него. Крузий в Annales sueuici съобщава за посещението на Леонтий в Тюбинген, който пребивавал там заедно с Йезекил Ксирик, но е записано, че е носел препоръка от Максим Маргуний

Крузий продължил да се интересува за съдбата на своя гост. На 17 март 1597г. той е отбелязал в своя дневник, че един свещеник от Коринт, на име Антоний му казал, че Гаврил е починал четири години по-рано в град в Германия, близо до Венеция, а що се отнасяло до обръщането му в католицизма, то Крузий можело да бъде спокоен, защото архиепископа не е искал да става католик. От това известие става ясно, че Гаврил е починал през 1593г., т.е. скоро след като пристигнала подарената от Русия парична сума. На 5 май 1599г. след среща с архиепископ Атанасий Ризея Крузий отбелязал в своя дневник: „Атанасий замества Гаврил, който дойде в Тюбинген преди почти дванадесет години и който е мъртъв“.

Гаврил е споменат от Макушев през 1593г. във връзка с раздадените подаръци по случай издигането на московския митрополит за патриарх. За разлика от Йоаким, за когото е посочено, че е бил починал, за Гаврил не е отразено, че е бил възпрепятстван да получи подаръка си. Не е изключено обаче парите да са били дадени на цариградския патриарх, а не лично на Гаврил. В бележката се говори, че те били предадени с разписка. Изглежда предаването на парите е станало в Цариград, като Гаврил Охридски е споменат заедно с търновския митрополит Дионисий Рали и Гаврил Солунски. Подаръци от Русия са били изпратени само за Йоаким и Гаврил, което означава, че ако през 1593г. е имало нов охридски архиепископ, то би трябвало да е посочено и неговото име сред получилите дарения, но такова сведение няма. Доколкото от една страна на Гаврил била изпратена помощ като на действащ охридски архиепископ, а от друга интронацията на Атанасий Ризея станала през май 1595г., то е твърде вероятно след престоя във Виена той да се е върнал и около 1590г. да е поел управлението на Охридската архиепископия до смъртта си около 1593г. Забавянето на интронацията на Атанасий може да се дължи на обстоятелството, че Гаврил починал в чужбина и информацията за смъртта му пристигнала със закъснение. Не е изключено да е имало и друг архиепископ между Гаврил и Атанасий. Възможно е обаче Теодул ІІ да е управлявал в Охрид до 1595г., а Гаврил да е получил изпратените от Русия пари защото е бил признат от цариградския патриарх за архиепископ. Крузий макар в писмата си да говори за Теодул ІІ не е отбелязал кой е сменил Гаврил, като следващия споменат от него е Атанасий. След като заел архиепископския пост Атанасий Ризея продължил започнатото от неговия предшественик.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Снегаров, Иван, „История на Охридската архиепископия-патриаршия“, т.2, София, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, 1995, 1932, стр. 191-192;

2. Муравьевъ, „Сношенія Россіи съ Востокомъ по дѣламъ церковнымъ”, I, С.П.Б., 1859г., стр. 167-169, 270;

3. Péchayre, A. P., „Lea archevêques d'Ochrida et leur relations avec l'Occident à la fin du XVIe siècle et au début du XVIIe”, В: „Échos d'Orient”, 36, 1937, 405-409;

4. Péchayre A.-P., „La succession épiscopale d'Ochrida. Gabriel et Théodule, 1582-1588”, В: „Échos d'Orient”, т. 38, № 193-194, 1939. стр. 35-56;

5. Annales Suevici de Martin Crusuis, т. II, стр. 803;

6. „Θεολογία”, Х, 1932, стр. 150;

7. „Correspondance de Martin Crusius avec H. Blotius et J. Sambucus”, В: „Byzantinische Zeitschrift”, XXX, 1929-1930, p. 209.

8. Hurmuzaki, „Documente privitoare la Istoria Romanilor”: т. III, ч. І, 1880, стр. 93, №  LXXVIII; т. III, ч. II,  B., 1888, стр. 383; т. XI, стр. 708, заб. 1

9. B.-A Mystakidès, „Notes sur Martin Crusius, ses livres, ses ouvrages et ses manuscrits”, В: „Revue des Études Grecques”, 1898,  11-43,  стр. 279-306

10. Β. Α. Μυστακίδου, „Δύο αρχιεπίσκοποι Αχριδών (πρώτης Ιουστινιανής ) εν Τυβίγγη (Tübingen) παρά Μαρτίνω τω Κρουσίω : Γαβριήλ (1587) και Αθανάσιος (1599) και Πελαγονίας Ιερεμίας”, Αθ, 1932;

11. „Une bulle inédite de Gabriel, patriarche d'Achrida”, В: „Revue des Études Grecques”, т. 4, fascicule 14, 1891, стр. 182-188;

12. J. Lamius, „Deliciae eruditorum”, t. XIII, „Oahriels Reveri et aliorum groecorwm recentiorum epistoloe”, стр. 90

13. Otto Kresten, „Ein Empfehlungsschreiben des Erzbischofs Gabriel, von Achrida fur Leontios Eustratios Philoponos an Martin Crusius (Vind. Suppl. Gr. 142)”, В: „Rivista di Studi Bizantini e Neoellenici”, n.s. 6-7 (1969-70), Roma, 1970, стр. 93-126;

14. Каптерев, Н. Ф., «Ахридские архиепископы и подчинененные им иерархи разных кафедр, являвшиеся в Москву за милостыней в ХVІ, ХVІІ и ХVІІІ столетия», В:  «Прибавления к Творениям св. Отцом”, 1888, ч. 41, кн.1, стр. 106-108; 135-137;

15. Κ. Ν. Σάθα, „Βιογραφικὸν Σχεδίασμα περὶ τοῦ πατριάρχου Ἰερεμίου”, 1870, стр. 142, № 1.

16. Μ. Γεδεών, „Πατρ. Πίνακες”, стр. 525—527

17. Philippe Cyprius, „Chronicon Ecclesiae Graecae”, Leipzig, 1687, стр. 48 от приложението;

18. Petit L., Рецензия „H. Gelzer, „Der Patriarchat von Achrida, Geschichte und Urkunden”, В: „Échos d'Orient”, т. 5, № 6, 1902, стр. 410.

19. Gelzer, „Der Patriarchat von Achrida Geschichte und Urkunden”, 1902/1980, стр. 26;

20. М. Дринов, „Съчинения”, т.1, 1909, стр. 77]

21. Gastgeber, Christian, „Blotius und seine griechischen Kontakte: Leontios Eustratios Philoponos und der Erzbischof Gabriel von Achrida im Stammbuch des Hugo Blotius”, „Biblos”, 46, 1997, стр. 247 – 258

22. Matthew Lubin, dissertation „Aftermath of War. Cypriot Christians and Mediterranean Geopolitics, 1571-1625”, Chapel Hill, 2012, стр. 111, 295.